— Да. Нещо в мен не ми позволява да вярвам, че това, което става, е реално.
— И тук си прав. Нищо, което става, не е реално.
— Какво имаш предвид, дон Хуан?
— Нещата стават реални едва когато хората ги приемат за такива. Например това, което се случи тази вечер, не може да бъде реално за теб, защото никой не би ти повярвал, че е реално.
— Да не би да искаш да кажеш, че ти не видя какво стана?
— Видях, разбира се. Но мен не ме брой. Нали аз те лъжа, ако си спомняш?
Дон Хуан се разсмя, докато се закашля и се задави. Смехът му бе доброжелателен дори когато ми се надсмиваше.
— Не се впрягай толкова от моите занесии — успокои ме той. — Просто се опитвам да те накарам да се отпуснеш, а знам, че ти се чувстваш естествено само когато си малко объркан.
Говореше с комично изражение и двамата се разсмяхме. Споделих, че нещата, които ми каза преди малко, са ме уплашили повече от всякога.
— От мен ли те е страх? — попита той.
— Не от теб, а от това, което въплъщаваш.
— Аз въплъщавам свободата на воина. От нея ли се боиш?
— Не. Плаши ме твоето страховито знание. То не оставя място за утеха, не допуска убежище, където да се скрия.
— Ти пак бъркаш нещата. Утеха, убежище, страх — всичко това са състояния, които си заучил, без изобщо да се усъмниш в стойността им. Вижда се, че черните магьосници вече са обсебили верния ти усет.
— Кои са тези черни магьосници, дон Хуан?
— Черните магьосници са хората около нас. А и ти, след като спадаш към тях, също си черен магьосник. Само си помисли. Можеш ли да се отклониш от пътеката, която са ти предначертали? Не. Твоите мисли и действия са завинаги предопределени от техните схващания. Това е робство. Аз, от друга страна, ти дадох свобода. Свободата е скъпа, но цената й не е недостъпна. Затова, страхувай се от своите похитители, от своите господари. Не си губи времето и силата да се страхуваш от мен.
Знаех, че е прав, но въпреки искреното си съгласие с него съзнавах, че навиците от целия ми досегашен живот ще ме държат неотклонно на стария път. Наистина имах нагласата на роб.
След дълго мълчание дон Хуан ме попита ще имам ли достатъчно сила за още една среща със знанието.
— Пеперудата ли имаш предвид? — полушеговито попитах аз.
Той се запревива от смях, сякаш му бях казал най-смешната шега на света.
— В какъв смисъл казваш, че знанието е нощна пеперуда? — попитах аз.
— Няма друг смисъл — отвърна той. — Пеперудата си е пеперуда. Мислех, че след всичко, което постигна, вече имаш силата да виждаш. Вместо това погледът ти възприе мъж, а това не беше истинското виждане.
В самото начало на моето ученичество дон Хуан ми бе представил понятието „виждане“ като специална способност, която човек може да развие и която би му позволила да вникне в необяснимата природа на нещата.
През годините на общуването ни бях си оформил представата, че под „виждане“ той разбира интуитивното долавяне на нещата, способността да вникнеш в нещо от пръв поглед или може би умението да съзираш скритите мотиви и смисъл в човешките взаимоотношения.
— Бих казал, че тази вечер, когато се изправи пред нощната пеперуда, ти наполовина гледаше и наполовина виждаше — продължи дон Хуан. — В това състояние, макар и изобщо да не беше обичайното си аз, ти все така запази способността на ума си да си служи с твоето познание за света.
Дон Хуан млъкна и ме погледна. Чудех се какво да кажа.
— И как си служа аз с моето познание за света? — попитах аз.
— Твоето познание за света ти говори, че в храстите можеш да намериш само дебнещи животни или хора, които се крият в листака. Ти се придържаше към тази мисъл и естествено трябваше да намериш начин да приспособиш света към нея.
— Но аз изобщо не мислех, дон Хуан.
— Тогава няма да го наричаме мисъл. То е по-скоро навикът винаги да нагаждаме света към нашите мисли. Ако той не им отговаря, ние просто го приспособяваме. Нощни пеперуди, големи колкото човек, са нещо немислимо, следователно това в храстите според теб е трябвало да бъде човек.
Същото ти се случи и с койота. Именно старите ти навици определиха характера и на тази среща. Нещо стана помежду ви с койота, но то не беше разговор. Аз самият съм изпадал в същото затруднение. Споменавал съм ти, че веднъж разговарях с една сърна; сега и ти разговаря с койот, но нито ти, нито аз ще узнаем някога какво всъщност е ставало с нас в това време.
— За какво говориш, дон Хуан?
— Когато проумях магическото обяснение, вече беше твърде късно да узная какво бяхме правили със сърната. Казах, че сме разговаряли, но не беше така. Да се нарече това разговор, е просто начин да се приведе в такъв вид, че да можем да говорим за него. Нещо между мен и сърната протичаше, но по онова време и аз като теб нагаждах света към собствените си представи. През целия си живот бях разговарял също като теб, затова навиците ми надделяха и се проектираха върху сърната. Когато сърната дойде при мен и направи каквото направи, аз бях принуден да го възприема като разговор.