Те продължиха да шепнат в ушите ми, докато отново изпитах усещането, че съм разцепен на две. Превърнах се в мъгла както предишния ден, в жълто сияние, което пряко усещаше всичко. Тоест, можех да „узнавам“ нещата. Тук изобщо не участваха мисли; само увереност. И когато влязох в досег с едно меко, гъбесто и еластично усещане, което беше извън мен и в същото време част от мен, аз „знаех“, че е дърво. Усетих, че е дърво по мириса. Не миришеше на никое конкретно дърво, което си спомнях, въпреки това нещо в мен „знаеше“, че този конкретен мирис е „есенцията“ на дърво. Аз не просто имах чувството, че знам, нито пък съзнавах това знание по мисловен път или като догадка от някакви знаци наоколо. Аз просто знаех, че нещо е в контакт с мен, отвсякъде наоколо ми — един дружелюбен, топъл, привлекателен мирис, който се излъчваше от нещо нито твърдо, нито течно, а някакво друго неопределимо нещо, което „знаех“, че е дърво. Чувствах, че като го „познавам“ по този начин, аз долавям самата му същност. То не ми действаше отблъскващо. По-скоро ме подканваше да се слея с него. То ме обгръщаше или аз го обгръщах. Между нас имаше връзка, която не беше нито болезнено силна, нито неприятна.
Следващото усещане, което можах да си спомня ясно, беше прилив на удивление и ликуване. Целият вибрирах, сякаш през мен преминаваха електрически заряди. Не бяха болезнени, по-скоро приятни, но толкова неопределими, че не можех с нищо да ги сравня. Знаех обаче, че това, с което съм в досег, е земята. Нещо в мен напълно уверено знаеше, че е земята. Но в мига, когато се опитах да различа някое от безброя непосредствени възприятия, аз загубих всякаква способност да разграничавам възприятията си.
После най-неочаквано станах отново себе си. Вече мислех. Понеже преходът беше толкова рязък, помислих, че съм се събудил. И все пак някак си чувствах, че не съм напълно аз. Знаех, че нещо наистина липсва, преди да отворя напълно очи. Огледах се. Все още бях в някакъв сън или имах някакво видение. Мисловният ми процес обаче не само беше напълно запазен, но и изключително ясен. Бързо прецених положението. Не се съмнявах, че дон Хуан и дон Хенаро са ме въвели в това съноподобно състояние с определена цел. Бях на път да разбера каква е тази цел, когато нещо отвън ме застави да насоча вниманието си към обстановката около мен. Потрябва ми доста време, за да се ориентирам. Всъщност лежах по корем, и то върху най-поразителен под. Докато го разучавах, не ме напускаше чувството едновременно на страхопочитание и удивление. Не можех да схвана от какво е направен. Различни по форма плочки от някакво непознато вещество бяха разположени по някакъв заплетен и все пак прост начин. Бяха плътно една до друга, но не бяха залепени за земята или помежду си. Бяха еластични и поддадоха, когато се опитах да ги разделя с пръсти, но като отслабих натиска, те се върнаха в предишното си положение.
Опитах се да стана, но сетивата ми бяха напълно разстроени. Нямах никакъв контрол над тялото си. Всъщност тялото ми като че ли не беше моето. Беше инертно; нямах връзка с никоя част от него и когато понечих да се надигна, не можах да помръдна ръцете си и безпомощно се заклатих по корем, за да се обърна на една страна. От засилването при клатушкането едва не се преобърнах отново по корем. Бях успял да разперя ръце и крака и това ме задържа. Озовах се по гръб. В това положение съзрях два странно очертани крака с напълно разкривени стъпала. Това беше моето тяло! Изглежда, бях завит с някаква туника. До съзнанието ми стигна мисълта, че изживявам сцена, в която съм сакат или по някакъв друг начин недъгав. Опитах се да извия гръб, за да си видя краката, но можах само да разтърся тялото си. Гледах направо в едно жълто небе — дълбоко, наситено, лимоновожълто небе. По него имаше прорези или канали с по-тъмножълт цвят и безброй изпъкналости, които висяха като капки вода. Въздействието на това невероятно небе беше изумително. Не можех да определя дали изпъкналостите не бяха облаци. Докато извивах глава от едната страна до другата, откривах още области от сенки и области с различни нюанси на жълтото.
После вниманието ми беше привлечено от нещо друго — слънце в самия зенит на жълтото небе, точно над главата ми; меко слънце, ако се съди по факта, че можех да гледам право в него; и то хвърляше успокояваща, равномерна, белезникава светлина.
Преди да успея да обмисля тези неземни гледки, нещо силно ме разтърси; главата ми отскочи и се заклати напред-назад. Почувствах, че ме издигат. Чух писклив глас и кикот и се оказах пред най-зашеметяващо зрелище: гигантска босонога жена. Лицето й беше кръгло и огромно. Черната й коса беше подстригана „а ла гарсон“. Ръцете и краката й бяха гигантски. Тя ме пое и ме преметна на раменете си, все едно че бях кукла. Тялото ми отпуснато увисна. Гледах надолу якия й гръб. По плещите и гръбнака й имаше лек мъх. Както гледах от рамото й надолу, забелязах отново великолепния под. Дочувах как се огъваше еластично под огромното й тегло и виждах вдлъбнатините, които оставяха тежките й стъпки.