Дон Хуан и дон Хенаро изслушаха подробния разказ за изживяванията ми, който дон Хуан бе поискал, като се събудих на следващия ден.
— Хенаро смята, че засега ти стига — каза дон Хуан, като свърших да говоря.
Дон Хенаро кимна в знак на съгласие.
— Какъв беше смисълът на онова, което изживях снощи? — попитах аз.
— Ти получи представа за най-важното в магьосничеството — каза дон Хуан. — Снощи ти надникна в целостта на себе си. Но това твърдение за теб, разбира се, в момента няма смисъл. Очевидно да постигнеш целостта на себе си не е въпрос на желание да се съгласиш или на готовност да учиш. Хенаро смята, че на твоето тяло му е нужно време, за да позволи шепотът на нагуала да проникне в теб.
Дон Хенаро пак кимна.
— Много време — каза той, като кимаше с глава. — Може би двадесет или тридесет години.
Не знаех как да реагирам. Погледнах към дон Хуан за някакъв знак. Те и двамата бяха със сериозно изражение.
— Наистина ли ми трябват още двадесет-тридесет години? — попитах аз.
— Не, разбира се! — възкликна дон Хуан и двамата избухнаха в смях.
Дон Хуан каза, че трябва да се върна, когато ми каже вътрешният глас, а дотогава да се опитам да възстановя всички съвети, които ми бяха давали, докато бях разделен.
— Как да постигна това? — попитах аз.
— Като прекратиш вътрешния си диалог и оставиш нещо в теб да протича свободно и да се разраства — каза дон Хуан. — Това нещо е твоето възприятие, но не се опитвай да разбереш какво искам да кажа. Просто остави да те води шепотът на нагуала.
След това каза, че снощи съм имал два вида различни по същността си гледки. Едната била необяснима, другата — съвършено естествена, а редът, по който са се явили, говори за едно присъщо на всеки от нас свойство.
— Едната гледка беше нагуалът, другата — тоналът — добави дон Хенаро.
Поисках да обясни твърдението си. Той ме погледна и ме потупа по гърба.
Дон Хуан се намеси и каза, че първите две гледки са били „нагуалът“ и че дон Хенаро избрал дървото и земята като обекти на изживяване. Другите две гледки били на „тонала“, които самият дон Хуан бил избрал, и едната от тях представлявала моето възприятие на света като дете.
— Той ти изглеждаше като един чужд свят, защото възприятието ти още не беше обучено да се нагажда към общоприетия модел — каза той.
— Наистина ли съм виждал света по този начин? — попитах аз.
— Разбира се — отвърна той. — Това беше твоята памет.
Попитах дон Хуан дали чувството за естетическа наслада, което ме бе овладяло, също беше част от паметта ми.
— Ние навлизаме в тези гледки такива, каквито сме днес — каза той. — Ти виждаш тази сцена така, както би я видял сега. И все пак това беше упражнение по възприятие. Това беше сцена от времето, когато светът е станал за теб това, което е сега. Времето, когато столът става стол.
Той не пожела да обсъждаме другата сцена.
— Тя не беше спомен от детството ми — казах аз.
— Точно така — каза той. — Беше нещо друго.
— Нещо, което ще видя в бъдеще ли? — попитах аз.
— Бъдеще не съществува! — рязко възкликна той. — Бъдещето е само начин на изразяване. За магьосника съществува само тук и сега.
Добави още, че поначало няма какво да се каже за тази сцена, защото целта на упражнението била да отвори крилете на моето възприятие и макар че аз не съм полетял на тези криле, поне съм се докоснал до четири точки, които било немислимо да достигна от гледна точка на обикновеното ми възприятие.
Започнах да си събирам нещата, за да тръгвам. Дон Хенаро ми помогна да си прибера бележника. Сложи го на дъното на куфарчето ми.
— Тук ще му бъде топло и уютно — каза той и намигна. — Можеш да бъдеш спокоен, че няма да настине.
Тогава дон Хуан, изглежда, реши, че още не бива да си тръгвам, и заговори за моето изживяване. Автоматично посегнах да си взема куфарчето от ръцете на дон Хенаро, но той го пусна на пода, преди да съм го хванал. Дон Хуан говореше с гръб към мен. Отворих куфарчето и припряно затърсих бележника си. Дон Хенаро го беше набутал толкова дълбоко, че ми отне страшно много време, за да стигна до него. Най-сетне го измъкнах и започнах да пиша. Дон Хуан и дон Хенаро ме наблюдаваха.
— Ти си в страхотна форма — каза дон Хуан през смях. — Посягаш към бележника си така, както пияница посяга към бутилката.
— Както любяща майка посяга към детето си — вметна дон Хенаро.
— Както свещеник посяга към разпятието си — добави дон Хуан.
— Както жена посяга към гащите си — провикна се дон Хенаро.