Паблито каза, че Нестор бил късметлия да има такъв капан за духове, какъвто той самият нямал.
— Какво ще правим тук? — попитах аз Паблито. Отговори ми Нестор, сякаш се бях обърнал към него.
— Хенаро ми каза, че трябва да чакаме тук, а докато чакаме, да се забавляваме и веселим — каза той.
— Колко, мислиш, че трябва да чакаме? — попитах аз.
Той не отвърна; поклати глава и погледна Паблито, сякаш очакваше отговор от него.
— Нямам представа — каза Паблито.
Тогава подхванахме забавен разговор за сестрите на Паблито. Нестор го дразнеше, че по-голямата му сестра била такава злобарка, че можела да убие въшка с поглед. Каза, че Паблито се страхувал от нея, защото била толкова яка, че веднъж в пристъп на ярост му отскубнала кичур коса, все едно че пилешка перушина оскубвала.
Паблито призна, че най-голямата му сестра била звяр, но „нагуалът“ я оправил и я вкарал в пътя. Докато ми разказваха историята как била превъзпитана, забелязах, че Паблито и Нестор никога не споменаваха дон Хуан по име, а го наричаха „нагуала“. Дон Хуан явно се бе намесил в живота на Паблито и бе заставил всичките му сестри да водят по-хармоничен живот. Паблито каза, че когато „нагуалът“ приключил с тях, те станали като светици.
Нестор се заинтересува за какво ми са записките.
Обясних им работата си. Имах странното чувство, че искрено се интересуват от това, което им казвам, и накрая им заговорих за антропология и философия. Почувствах се нелепо и исках да спра, но така се бях увлякъл в обясненията си, че не можех да ги прекъсна. Изпитах неспокойното усещане, че двамата са в комбина и някак си нарочно ме тласкат към такова пространно обяснение. Бяха вперили очи в мен. Нямаха вид на отегчени или уморени.
По средата на някакъв коментар дочух слабия звук на „зова на пеперудата“. Тялото ми се вцепени и аз така и не довърших изречението си.
— Нагуалът е тук — инстинктивно казах аз.
Нестор и Паблито си размениха погледи, които ми се сториха изпълнени с ужас, скочиха и застанаха от двете ми страни. Бяха със зяпнали уста и изглеждаха като две уплашени деца.
Тогава изпитах невъобразимо сетивно изживяване. Лявото ми ухо се раздвижи. Имах чувство, че мърда само. То всъщност завъртя главата ми в полукръг, докато се оказах с лице на изток, по моя преценка. Главата ми леко се наклони надясно; от това положение можах да доловя интензивния пращящ звук на „зова на пеперудата“. Звучеше сякаш идва от много далеч, откъм североизток. Щом веднъж установих посоката, ухото ми долови невероятно количество звуци. Нямаше как да разбера обаче дали това бяха спомени от звуци, които съм чувал по-рано, или действителни звуци, които се издават в момента.
Мястото, където се намирахме, беше каменистият западен склон на планинска верига. На североизток се простираха гори и големи площи с планински храсти. От тази посока до ухото ми достигна шумът от нещо, което се движи тежко по скалите.
Нестор и Паблито, изглежда, реагираха на моите действия или самите те бяха чули същите звуци. Искаше ми се да ги попитам, но не посмях. А може би не бях в състояние да прекъсна концентрацията си.
Когато звукът се засили и приближи, Нестор и Паблито се притиснаха до мен от двете ми страни. Изглежда, на Нестор му се отразяваше по-силно — тялото му неудържимо се разтрепери. В един момент лявата ми ръка се разтърси, издигна се сама почти до нивото на лицето ми и посочи към едно място, обрасло с храсталак. Дочух вибриращ звук или рев — беше ми познат. Чувал го бях преди години под въздействието на едно психотропно растение. Различих в храстите гигантски черен силует. Сякаш самите храсти постепенно потъмняваха, докато се превърнаха в зловеща чернота. Тя нямаше определена форма, но се движеше. Изглеждаше, че диша. Чух вледеняващ вой, който се смеси с ужасените писъци на Паблито и Нестор. И тогава храсталакът или черният силует, в който се бе превърнал, полетя към нас.
Не можах да запазя самообладание. Някак си нещо в мен засече. Силуетът първо надвисна над нас, после ни погълна. Светлината наоколо помръкна, сякаш слънцето бе залязло или внезапно се бе здрачило. Усетих как Нестор и Паблито скриха глави под мишниците ми. Сложих ръце на главите им в несъзнателен жест на закрила и политнах назад, преобръщайки се.
Обаче не стигнах до скалистата земя, а в следващия миг се озовах прав, с Нестор и Паблито от двете ми страни. Макар че и двамата бяха по-високи от мен, те сякаш се бяха смалили; така приклекнали и приведени, те бяха по-ниски от мен и се побираха под мишниците ми.