Дон Хуан и дон Хенаро бяха застанали пред нас. Очите на дон Хенаро проблясваха като на котка нощем. Същият блясък излъчваха и очите на дон Хуан. Никога не бях виждал дон Хуан с такъв вид. Той наистина внушаваше страх — много повече от дон Хенаро. Изглеждаше по-млад и силен от обикновено. Докато ги гледах, имах влудяващото чувство, че двамата не са хора като мен.
Паблито и Нестор приглушено стенеха. Тогава дон Хенаро каза, че ние изобразяваме Троицата. Аз съм бил Отецът, Паблито — Синът, а Нестор — Светият дух. Дон Хуан и дон Хенаро гръмко се разсмяха. Паблито и Нестор се усмихнаха плахо.
Дон Хенаро каза да се разплетем, защото прегръдките са позволени само между мъж и жена или между човек и неговото магаре.
Тогава осъзнах, че стоя на същото място като преди и очевидно не се бях преобърнал назад, както ми се бе сторило. В действителност Нестор и Паблито също си бяха на предишното място.
Дон Хенаро даде знак с глава на Паблито и Нестор. Дон Хуан ми кимна да ги последвам. Нестор тръгна напред и ми посочи къде да седна, после избра място и на Паблито. Седнахме в една линия на около петдесетина метра от скалата, в основата на която дон Хуан и дон Хенаро бяха застанали неподвижно. Както ги гледах втренчено, очите ми неволно се разфокусираха. Усещах съвсем определено, че съм кръстосал поглед, защото ги виждах като четирима. После образът на дон Хуан от лявото ми око се насложи върху образа на дон Хенаро от дясното; в резултат се получи едно същество в цветовете на дъгата, застанало между дон Хуан и дон Хенаро. Не беше човек във вида, в който обикновено виждам хората. По-скоро беше кълбо от бял огън, обвито в нещо като фибри от светлина. Разтърсих глава. Сдвоеният образ се разсея, но аз продължавах да виждам дон Хуан и дон Хенаро като същества от светлина. Виждах два странни, издължени светещи обекта. Приличаха на бели, преливащи се в цветовете на дъгата топки с фибри, които излъчваха своя собствена светлина.
Двете светлинни същества потрепнаха: наистина видях как фибрите им потрепнаха и после светкавично изчезнаха от погледа. Сякаш бяха изтеглени нагоре от дълга нишка, нещо като паяжинна нишка, която се спусна от върха на скалата. Усещането ми беше сякаш от скалата се е спуснал дълъг лъч светлина или светеща линия, която ги издигна нагоре. Всичко това аз възприех и с очите си, и с цялото тяло.
Успях също да забележа огромни несъответствия в начина ми на възприятие, но не бях в състояние да ги обмисля, както обикновено бих направил. Така например съзнавах, че гледам право в основата на скалата, а в същото време виждах дон Хуан и дон Хенаро на върха й, сякаш бях извил глава нагоре на четиридесет и пет градуса.
Искаше ми се да изпитам страх или може би да покрия лице и да заплача, изобщо да направя каквото и да било в някоя от нормалните за мен реакции. Но те бяха като заключени. Желанията ми не бяха мисли, поне не това, което познавам като мисли, и затова не можеха да предизвикат у мен емоционалната реакция, която обичайно проявявах.
Дон Хуан и дон Хенаро скочиха на земята. Усетих, че са направили това, съдейки по изгарящото чувство за падане, което изпитах в стомаха си.
Дон Хенаро остана там, където се бе приземил, но дон Хуан приближи до нас и седна зад мен, леко вдясно. Нестор беше клекнал, притиснал крака към корема си; отпуснал беше брадичка на сключените си длани върху коленете, а с лакти притискаше отстрани бедрата си. Паблито стоеше леко приведен, притиснал корема си с ръце. В този момент забелязах, че аз самият съм кръстосал ръце над пъпа си и съм се вкопчил в себе си, опъвайки кожата от двете ми страни. Стисках толкова силно, че хълбоците ме заболяха.
Дон Хуан сухо промърмори към трима ни:
— Трябва да съсредоточите поглед върху нагуала. Всякакви мисли и думи да се изличат!
Повтори го пет-шест пъти. Гласът му звучеше странно и непознато. Предизвикваше у мен усещането за люспеста кожа на гущер. Това сходство беше като усещане, а не като мисъл. Думите му се лющеха като люспи. Имаха някакъв тайнствен ритъм. Приглушени и сухи, те приличаха на тихо покашляне; ритмичен шепот, който въздействаше като заповед.
Дон Хенаро стоеше неподвижно. Като се втренчих в него, погледът ми не издържа и неволно се разфокусира. В това състояние отново забелязах как тялото на дон Хенаро излъчва особено сияние. Очите ми започнаха да се притварят или може би се бяха насълзили. Дон Хуан ми дойде на помощ. Чух, че ми нарежда да не кръстосвам поглед. Усетих леко чукване по главата. Той, изглежда, ме бе ударил с камък. Видях как камъчето отскочи няколко пъти по скалата до мен. Той, изглежда, се беше целил също в Паблито и Нестор, защото чух как още камъчета подскачат по скалата.