Дон Хенаро зае странна танцова поза — сви колене и изпъна ръце покрай тялото си с разперени пръсти, сякаш се канеше да се завърти. И наистина той се завъртя вихрено и нещо го изтегли нагоре. Имах ясното усещане, че огромна гъсенична верига издига тялото му до самия връх на скалата. Възприятието ми за движение нагоре беше най-необичайна смесица от зрителни и телесни усещания. Отчасти виждах, отчасти усещах физически полета му към върха. Нещо, което изглеждаше или по-скоро се усещаше като линия или едва доловима нишка светлина, го изтегли нагоре. Не бих казал, че виждам полета му така, както бих проследил летежа на птица с очите си. Движението му нямаше линейна последователност. Не трябваше да вдигам глава, за да го държа в полезрението си. Видях как нишката го изтегли, после усетих движението му в тялото си или с тялото си и в следващия миг той вече беше на върха на скалата, на десетки метри височина.
След няколко минути той се спусна отвесно надолу. Усетих падането му и неволно простенах.
Дон Хенаро изпълни изключителния си номер още три пъти. Във всеки от тях успявах да пригодя възприятието си. При последния му скок нагоре успях да различа няколко светещи линии, които се излъчваха от средата на тялото му, а по начина, по който се движеха, можех да преценя кога се кани да се издигне и кога — да се спусне. Преди да скочи нагоре, линиите се извиваха нагоре, преди скок надолу ставаше обратното — линиите се извиваха навън и надолу.
След четвъртия скок дон Хенаро дойде при нас и седна зад Паблито и Нестор. Тогава дон Хуан излезе напред и застана на мястото, където бе стоял дон Хенаро. Остана там известно време неподвижен. Дон Хенаро даде кратки указания на Паблито и Нестор. Не разбрах какво им каза. Погледнах ги и видях, че ги е накарал да вземат по един камък и да го притиснат към пъпа си. Тъкмо се чудех дали и аз да направя същото, когато той ми каза, че тази предпазна мярка не се отнася до мен, но все пак е добре да имам под ръка някакъв камък в случай, че ми прилошее. Дон Хенаро ми посочи с брадичка да гледам дон Хуан и произнесе нещо, което не разбрах. Той го повтори и макар че пак не разбрах думите, знаех, че е почти същата формула, която бе произнесъл дон Хуан. Всъщност не думите имаха значение, а ритъмът, сухият тон, подобен на кашлица. Убеден бях, че на какъвто и език да говореше дон Хенаро, той беше по-подходящ от испанския за този насечен ритъм.
Дон Хуан направи същото като дон Хенаро в началото, но вместо да скочи нагоре, той се преметна като гимнастик. Полусъзнателно зачаках да се приземи на краката си. Но той така и не го направи. Тялото му продължи да се премята на около метър над земята, отначало много бързо, после все по-бавно. Виждах от мястото си как тялото на дон Хуан увисна на една нишка светлина, както преди тялото на дон Хенаро. Превърташе се бавно, сякаш да ни даде възможност да го разгледаме подробно. След това започна да се издига, набра височина и стигна до върха на скалата. Дон Хуан всъщност се рееше като напълно безтегловен. Преобръщаше се бавно, извиквайки представата за астронавт, който се движи в безтегловност из космическото пространство.
Свят ми се зави, като го гледах. Моето усещане, че ми прилошава, като че ли го накара да ускори въртенето си. Отдалечи се от скалата и от голямата му скорост съвсем ми призля. Взех камъка и го сложих на корема си, притискайки го с всички сили. От допира му малко се поуспокоих и посъвзех. Макар и да не бях отклонявал поглед от дон Хуан по време на това действие, то беше нарушило концентрацията ми. Преди да се бях пресегнал за камъка, имах чувство, че от скоростта на въртене тялото му загуби очертанията си. Първо заприлича на въртящ се диск, после на шеметно въртяща се светлина. След като притиснах камъка до тялото си, скоростта намаля; той ми заприлича на шапка, запокитена във въздуха, или на хвърчило, което се рее насам-натам.
Това движение като на хвърчило беше още по-мъчително и от предишните. Съвсем ми прилоша. Чух плясък от криле на птица и след миг несигурност разбрах, че случката е приключила.
Почувствах се направо болен и толкова изтощен, че взе да ме унася. Сигурно бях задрямал за малко. Отворих очи, понеже някой ме разтърсваше за ръката. Беше Паблито. Говореше ми с неистов тон да не заспивам, иначе всички ще загинем. Убеждаваше ме, че трябва веднага да си тръгнем, ако ще и по корем да се влачим. Той също изглеждаше физически изтощен. Всъщност аз предложих да прекараме нощта тук. Перспективата да вървим до колата в този мрак ми се струваше направо ужасна. Опитах се да увещая Паблито, но той просто обезумяваше. Нестор се чувстваше толкова зле, че всичко му беше безразлично.