— Това ли е магическото обяснение?
— Не, това е моето обяснение за теб. Но то не противоречи на магическото обяснение.
Твърдението му ме хвърли в огромна интелектуална възбуда. За известно време забравих пеперудата, която витаеше наоколо, престанах дори да си водя записки. Опитах се да изтълкувам твърденията му и двамата се задълбочихме в дълъг разговор за отражателната природа на нашия свят. Според дон Хуан ние приспособяваме света към нашето описание за него. По такъв начин описанието отразява самото себе си.
Друга тема на неговото разяснение беше, че ние сме научени да се придържаме към нашето описание на света чрез „навиците“, както ги нарече той. Аз предложих термин, който ми се струваше по-всеобхватен — интенция — свойството, чрез което човешкото съзнание се отнася към даден обект и го осмисля.
Разговорът ни съдържаше особено интересни размишления. В светлината на дон Хуановото обяснение моят „разговор“ с койота придобиваше нов характер.
Аз наистина го бях осмислил като диалог, тъй като не познавах друг начин на съзнателно общуване. Освен това бях успял да го нагодя към описанието, според което общуването се осъществява посредством диалог, и така бях накарал описанието да отрази самото себе си.
Почувствах се страхотно въодушевен. Дон Хуан ми се присмя и каза, че способността ми да се вълнувам чак толкова от думите е друг аспект на моята глупост. Той комично изигра ням разговор.
— Всички минаваме през едни и същи глупости — каза той след дълго мълчание. — Единственият начин да ги преодолеем е винаги да действаме като воини. Останалото идва от само себе си.
— А какво е останалото, дон Хуан?
— Знанието и силата. Хората на знанието разполагат и с двете. Но ни един от тях не може да каже как ги е постигнал, освен дето винаги е действал като воин и в даден момент всичко се е променило.
Той ме погледна. Сякаш се поколеба, после стана и каза, че нямам никакъв избор, освен да се явя на срещата със знанието.
Потръпнах. Сърцето ми заби бързо. Изправих се. Дон Хуан ме обиколи, сякаш да огледа тялото ми от всички страни. Даде ми знак да седна и да продължа да си пиша.
— Ако се уплашиш прекалено, няма да можеш да проведеш срещата — каза той. — Воинът трябва да бъде спокоен, съсредоточен и напълно да се владее.
— Наистина ме е страх — казах аз. — Пеперуда ли е или друго, но има нещо, което дебне в храстите.
— Разбира се, че има! — възкликна той. — Аз възразявам само срещу това, че държиш да го смяташ за човек, също както се заинатяваш да мислиш, че си разговарял с койота.
С една част от себе си аз го разбирах напълно, но друг аспект от мен не се предаваше и въпреки очевидностите здраво се вкопчваше в „разума“.
Казах на дон Хуан, че макар интелектуално да съм напълно съгласен с него, обяснението му не задоволява разума ми.
— Думите подвеждат така — каза той убедително. — Те винаги ни карат да се чувстваме просветлени, но щом се изправим пред света, те вечно не ни достигат и накрая се оказва, че пак сме го познали както винаги — без просветление. По тази причина магьосникът предпочита да действа, вместо да говори, и за тази цел ползва ново описание на света — описание, при което говоренето не е толкова важно, а и новите действия дават нови отражения.
Той седна до мен, вгледа се в очите ми и ме накара да му кажа какво всъщност бях „видял“ в храсталака.
В този момент изпаднах в дълбоко противоречие. Бях видял тъмната фигура на човек, но също така бях видял как тази фигура се превръща в птица. Следователно бях станал свидетел на нещо повече от това, което разумът ми позволяваше да сметна за възможно. Но нещо в мен вместо напълно да отхвърли разума ми, подбираше части от видяното, например размера и общото очертание на тъмната фигура, и ги приемаше за разумно допустими, докато други части отхвърляше — например превръщането на тъмната фигура в птица. Затова бях убеден, че съм видял човек.
Когато изразих затруднението си, дон Хуан избухна в смях. Каза, че рано или късно магическото описание ще ми дойде на помощ и тогава всичко ще ми бъде напълно ясно, без необходимостта да е смислено или не.