Дон Хуан имаше предвид особения начин, по който ме бе изгледал в деня, когато се срещнахме. Той се бе втренчил в мен така, че аз изпитах необяснимо усещане за празнота и сякаш се вцепених. Не можах да намеря никакво логическо обяснение на реакцията си и завинаги останах с убеждението, че след тази наша първа среща аз все се връщах при него само защото ме бе завладял с онзи поглед.
— Това беше най-бързият начин да те хвана — каза той. — Беше удар право в твоя тонал. Аз го вцепених, като съсредоточих волята си върху него.
— Как го направи? — попитах аз.
— Воинът насочва поглед към дясното око на другия човек — каза той. — Това, което всъщност прави, е да спре вътрешния диалог и тогава се явява нагуалът. Затова и тази маневра е опасна. Когато нагуалът вземе надмощие, макар и само за миг, тогава изобщо е невъзможно да се опише какво усеща тялото. Знам, че безброй часове си се мъчил да проумееш какво си изпитал тогава, но и до днес не си успял. Аз обаче постигнах каквото желаех. Залових те.
Казах, че още си спомням втренчения му поглед.
— Погледът, насочен към дясното око, не е втренчен — каза той. — Ти по-скоро със сила сграбчваш човек през окото му. Иначе казано, улавяш нещо, което е зад окото. И просто физически усещаш, че държиш нещо с волята си.
Той се почеса по главата и бутна шапката си напред, над челото.
— Това естествено е само начин на изразяване — продължи той. — Начин да се обяснят особени физически усещания.
Нареди ми да престана да пиша и да го гледам. Каза, че ще „улови“ леко моя „тонал“ с „волята“ си. Изпитах същото усещане като при първата ни среща и в другите случаи, когато съм изпитвал просто физически, че дон Хуан ме докосва с погледа си.
— Но как предизвикваш у мен усещането за докосване, док Хуан? Какво всъщност правиш? — попитах аз.
— Невъзможно е да се опише точно какво прави човек — каза той. — Нещо щраква и изскача от определено място в корема. То може да се насочва и фокусира над каквото и да било.
Аз отново усетих нещо като фини щипци да хващат някакво неопределено място в мен.
— Това се постига само когато воинът се научи да фокусира волята си — обясни дон Хуан, като отмести поглед. — Изобщо не се овладява чрез упражнения, затова не съм ти го препоръчвал и не съм те поощрявал да го правиш. В даден момент в живота на воина то просто само си става. Никой не знае как.
Той помълча известно време. Чувствах сетивата си особено изострени. След малко дон Хуан отново заговори.
— Тайната е в лявото око — каза той. — Когато воинът напредне по пътя на знанието, лявото му око може да улавя всичко. Обикновено лявото око на воина изглежда по-особено — понякога е дълго време разфокусирано, в други случаи става по-малко или по-голямо от другото, или просто различно по някакъв начин.
Той ме погледна и на шега се направи, че изучава лявото ми око. Поклати глава в иронично неодобрение и се засмя.
— Веднъж щом ученикът бъде уловен, обучението започва — продължи той. — Първата работа на учителя е да му представи идеята, че светът, който си мислим, че виждаме, е само представа, описание на света. Всички усилия на учителя са насочени да докажат на ученика тази основна идея. Но тя, изглежда, е едно от най-трудните неща за приемане — ние се задоволяваме да останем в плен на своята представа за света, която ни заставя да чувстваме и действаме така, сякаш знаем всичко за него. Още с първото си действие учителят се стреми да сложи край на тази представа. Магьосниците наричат това спиране на вътрешния диалог и са убедени, че е една от най-важните техники, които ученикът трябва да усвои.
За да се освободи от тази представа за света, която човек носи още от люлката си, не е достатъчно само да го желае или да бъде решен на това. Нужни са и практически занимания. Една такава практическа задача е правилната походка. Тя изглежда безобидна и безсмислена. Както всяко нещо, което само по себе е сила или я носи в себе си, правилната походка не прави особено впечатление. Ти поне няколко години я смяташе просто за странно и любопитно поведение. Едва наскоро те осени, че това е най-ефикасният начин да спреш вътрешния си диалог.
— По какъв начин правилната походка спира вътрешния диалог? — попитах аз.
— Тази специфична походка пренасища тонала — каза той. — Препълва го. Виждаш ли, вниманието на тонала трябва да бъде насочено над неговите творения. В действителност преди всичко вниманието подрежда света. Затова и вниманието на тонала трябва да е насочено към елементите от неговия свят, за да го поддържа и преди всичко за да поддържа представата за света чрез вътрешния диалог.