Каза, че правилната походка всъщност е уловка. Първо, като извива пръсти, воинът насочва вниманието към ръцете си; после, като гледа с разфокусиран поглед, право пред себе си, в която и да било точка от дъгата, която тръгва от пръстите на краката му и свършва над хоризонта, той буквално „препълва“ своя „тонал“ с информация. Останал без пряка връзка с елементите на своето описание, „тоналът“ става неспособен да говори със себе си и така човек постига вътрешното мълчание.
Дон Хуан обясни, че положението на пръстите всъщност няма никакво значение и че единственото съображение е да насочи вниманието към ръцете, като пръстите се сплитат по всевъзможни непривични начини; важното още е, че очите с така разфокусирания поглед долавят огромен брой черти от света, въпреки че не ги виждат ясно. Добави, че в това състояние очите могат да улавят подробности, които убягват на нормалното зрение.
— Заедно с правилната походка — продължи дон Хуан — учителят трябва да научи своя ученик и на друга, още по-изкусна способност — да действа, без да вярва, без да очаква отплата — да действа просто ей така, заради оня, дето духа. Няма да е преувеличено, ако ти кажа, че успехът на учителя зависи от това доколко добре и хармонично е напътствал ученика си специално в това отношение.
Казах на дон Хуан, че не помня изобщо да е споменавал като конкретна техника това „да действаш за оня, дето духа“. Спомнях си само някакви чести, но бегли забележки на тази тема.
Той се засмя и каза, че тъкмо защото маневрата му била толкова тънка, аз и досега не съм я забелязал. После ми припомни всички безцелни и смешни задачи, които ми бе поставял всеки път, като бях в дома му. Нелепи дреболии от всекидневието, като например да наредя дървата за огрев в определена фигура, да начертая с пръст непрекъснати концентрични кръгове по земята около цялата къща; да прехвърлям от едно място на друго разни непотребни боклуци и така нататък. Такива задачи ми възлагаше да изпълнявам и когато съм си у дома — например да нося черно таке, винаги да си връзвам първо лявата обувка, да си слагам колана обратно, така че да се затяга от дясно на ляво.
И ако никога не съм ги смятал за нещо повече от занесии, то беше защото той винаги ми е казвал да ги забравя веднага щом се затвърдят като постоянен навик.
След като направи преглед на всички задачи, които ми беше поставял, осъзнах, че като ме е карал да си създавам тези безсмислени навици, той наистина ми бе внушил идеята да действам, без да очаквам нищо в замяна.
— Спирането на вътрешния диалог обаче е ключът към света на магьосниците — каза той. — Останалите действия са само помощни. Те само засилват въздействието от спирането на вътрешния диалог.
Каза, че има две основни техники или действия, които ускоряват спирането на вътрешния диалог: заличаването на личната история и „сънуването“. Напомни ми, че в ранните етапи на моето ученичество ми беше представял различни методи да променя своята „личност“. Бях си ги записвал в бележките и години наред не си ги бях спомнял, докато не осъзнах колко са важни. Тези специфични методи в началото ми се бяха стрували твърде своеобразни средства за променяне на поведението ми.
Той обясни, че изкуството на учителя е в това да отклони вниманието на ученика от най-главните неща. Показателен пример беше колко изкусно ме бе подвел да науча, без и до днес да се усетя, най-същественото — да действам, без да очаквам възнаграждение.
Каза, че по същата причина бе насочил интереса ми към идеята за „виждането“, истинският смисъл на което означава непосредствен досег до „нагуала“ — действие, което е неминуемият краен резултат от обучението, но като отделна задача само за себе си е непостижимо.
— И защо е трябвало да ме надхитряш по този начин? — попитах аз.
— Магьосниците са убедени, че всички ние сме глупаци — отвърна той. — Никога не можем доброволно да се освободим от жалкия си самоконтрол, затова трябва да бъдем надхитряни.
Според него, като ме е карал да съсредоточа вниманието си над една псевдозадача — да се науча да „виждам“, — той успешно постигнал две неща. Първо, беше ми описал непосредствената среща с „нагуала“, без да го споменава, и, второ, подвел ме бе да смятам истински важните моменти от неговото учение за нещо несъществено. Заличаването на личната история и „сънуването“ за мен изобщо не са били така важни, както „виждането“. Бях ги смятал забавни занимания. Дори намирах, че са практики, които ми се удават с особена лекота.