— С особена лекота! — присмя ми се той, като изслуша коментара ми. — Един учител не бива да оставя нищо на случая. Казвал съм ти, че си бил прав да се чувстваш заблуждаван. Проблемът е, че според теб целта на моите трикове е била да заблудят разума ти. Но за мен те бяха средство да отклоня вниманието ти или да го прикова, в зависимост от случая.
Той ме погледна косо и с широк жест посочи всичко наоколо.
— Тайната на всичко това е във вниманието на човека — каза той.
— Какво искаш да кажеш, дон Хуан?
— Всичко това съществува благодарение на нашето внимание. Самата тази скала, на която седим, е скала само защото вниманието ни е приучено да я възприема като скала.
Помолих го да обясни тази идея. Той се засмя и ми се закани с пръст.
— Сега правим преглед. По-късно ще стигнем и до това.
Обясни ми, че благодарение на заобиколните му маневри аз съм проявил интерес към заличаването на личната си история и към „сънуването“. Каза, че ако тези две техники се изпълняват в пълния им вид, последиците от тях биха могли да бъдат крайно опустошителни. Затова основната му грижа, както на всеки учител, е да не допуска ученикът му да прави каквото и да било, което би го довело до умопомрачение и патологични отклонения.
— Заличаването на личната история и сънуването трябва да бъдат само в помощ на ученика — каза той. — На него му е нужно трезвост и сила, които да смекчават удара. Затова учителят го запознава с пътя на воина, тоест, как да живее като воин. Той именно свързва всичко в света на магьосниците. Малко по малко учителят трябва да го изгради и развие. Без твърдост и уравновесеност като начин на живот воинът изобщо не би издържах пътя на знанието.
Според дон Хуан обучението в начина на живот на един воин е пример за това как вниманието на ученика трябва да се приковава, а не да се отклонява. Така че той бе приковавал вниманието ми, като ме е изкарвал извън обичайните житейски обстоятелства всеки път, когато бях ходил при него. Нашите преходи из пустинята и планините са били средството за постигане на всичко това.
Маневрата да смени контекста на обичайния ми свят, като ме води на разходки и лов, беше друг момент от неговата система, който беше минал незабелязано за мен. Изваждането от контекста е водело до това, че като не съм можел да следвам собствените си ориентири, аз съм насочвал цялото си внимание над всяко нещо, което ми казва дон Хуан.
— Колко хитро, а? — засмя се той.
Аз също се засмях с чувство на страхопочитание. Никога не си бях давал сметка, че при него всичко е до такава степен осъзнато.
После той изреди стъпките за насочване и завладяване на вниманието ми. Когато свърши прегледа им, добави, че един учител винаги взима предвид характера на ученика си. С мен трябвало много да внимава, защото при моята невъздържаност съм можел да се убия, без изобщо да се замисля.
— Какъв невъзможен човек си ти, дон Хуан — пошегувах се аз и той избухна в гръмогласен смях.
Обясни ми, че се използват още три техники за заличаване на личната история: премахване на чувството за собствена значимост, поемане на отговорност и използване на смъртта като съветник. Идеята е, че без благотворното въздействие на тези три техники заличаването на личната история би могло да направи ученика несигурен, колеблив и излишно усъмнен в себе си и в своите действия.
Дон Хуан се заинтересува каква е била естествената ми реакция в моменти на стрес, неудача или разочарование, преди да му стана ученик. Сподели, че неговата била гняв. Отговорих, че моята обичайна реакция е била самосъжалението.
— Макар и да не го осъзнаваш, ти трябваше доста да се потрудиш, за да превърнеш това чувство в нещо естествено — каза той. — Вече едва ли си спомняш какви усилия ти костваше да установиш, че самосъжалението е просто черта от твоя остров на топола. Самосъжалението те съпътстваше във всичко, което вършиш. То винаги ти бе под ръка като съветник. Воинът обаче смята, че смъртта е по-отговорен съветник, който също може да го съпътства във всичките му действия, както самосъжалението или гнева. Очевидно ти си се научил да се самосъжаляваш след една непосилна борба. Но по същия начин можеш да се научиш на чувството за надвисналия край и постоянно да носиш в съзнанието си мисълта за своята смърт. Като съветник самосъжалението е нищо в сравнение със смъртта.
После дон Хуан посочи привидното противоречие в идеята за промяната. От една страна, магическият свят изисква драстична трансформация, а, от друга, според магическото обяснение островът на „тонала“ е завършен и нито един негов елемент не може да бъде премахнат. Така че промяна не означава да се премахне който и да било елемент, а да се промени използването му.