— Сънуването е практическо помощно средство, изнамерено от магьосниците — каза той. — Те не са били глупаци, знаели са какво правят и са се стремели към досег до нагуала, като тренирали тонала да се оттегли, така да се каже, за миг и после отново да си върне контрола. Ти не виждаш смисъл в това твърдение, но всъщност през цялото време точно това правеше — тренираше да се „оттегляш“, без да губиш съзнание. Сънуването, разбира се, е венецът на магьосническите усилия, връхната точка при използването на нагуала.
Той припомни всички упражнения по не-правене, които ме бе карал да изпълнявам; онези житейски навици, които ме бе насочвал да разрушавам, и всички случаи, когато ме бе заставял да използвам походката на силата.
— Моят преглед е към края си — каза той. — Сега трябва да поговорим за Хенаро.
Дон Хуан ме увери, че в деня, когато срещнах дон Хенаро, се явила много важна поличба. Казах му, че не си спомням нищо необичайно. Той ми припомни как същия този ден бяхме седнали на една пейка в парка. Преди това той споменал, че чака свой приятел, когото аз никога не съм виждал. Когато този приятел се появил, аз без никакво колебание съм го разпознал сред огромната тълпа. По тази поличба те разбрали, че дон Хенаро е моят благодетел.
Когато ми разказа това, аз си спомних, че докато седяхме и разговаряхме на пейката, аз се огледах и съзрях дребен слаб човек, който излъчваше изключителна жизненост, чар или просто беше много приятен. Той тъкмо се бе появил иззад ъгъла на парка и аз казах на дон Хуан, че неговият приятел идва и че ако се съди по вида му, сигурно е магьосник.
— От този ден нататък Хенаро определяше какво да правим с теб — продължи дон Хуан. — Като твой водач, който те въвеждаше в нагуала, той безупречно ти го демонстрираше и всеки път, когато той извършваше някакво действие като нагуал, ти получаваше знание, което надхвърляше твоя разум и бе предизвикателство към него. Той разгради твоята представа за света, макар тогава ти още да не го съзнаваше. Ти и в този случай се държа, както при растенията на силата — искаше повече от необходимото. Поначало на човек са му достатъчни няколко сблъсъка с нагуала, за да се разрушат представите му. Обаче твоите представи си остават непокътнати и до ден днешен въпреки всичките атаки на нагуала. И колкото и странно да е, но това е най-доброто ти качество.
— Така че работата на Хенаро беше да те въведе в нагуала. Но тук възниква един особен въпрос — кое именно бива въведено в нагуала?
Той ме подкани с поглед да отговоря на въпроса му.
— Моят разум ли? — попитах аз.
— Не, разумът там е без значение — отвърна той. — Разумът се измъква мигновено, щом се окаже извън тесните граници на своята сигурност.
— Моят тонал тогава — предположих аз.
— Не, тоналът и нагуалът са двете вродени страни на човека — сухо каза той. — Те не могат да бъдат въведени една в друга.
— Възприятието ли? — попитах аз.
— Позна! — възкликна той, сякаш бях дете, улучило правилния отговор. — Сега стигаме до магическото обяснение. Вече те предупредих, че то няма да обясни нищо и все пак …
Той млъкна и ме изгледа с блеснали очи.
— Това е поредният трик на магьосниците.
— Какво искаш да кажеш? Кое е трик? — попитах аз, леко разтревожен.
— Магическото обяснение, естествено — отвърна той. — Сам ще се убедиш. Но нека продължим. Магьосниците твърдят, че ние се намираме в един мехур. В този мехур биваме поставени в момента на раждането си. Отначало мехурът е отворен, но после започва да се затваря, докато ни обкръжи плътно в себе си. Този мехур е нашето възприятие. Ние живеем в този мехур през целия си живот. И това, което наблюдаваме по кръглите му стени, е нашето собствено отражение.
Той наклони глава, изгледа ме преценяващо и се разсмя.
— Ти май затъпяваш. Тук се очакваше да зададеш въпрос.
Засмях се. Явно предупрежденията му за магическото обяснение, както и внушаващите страхопочитание мащаби на неговото осъзнаване най-сетне ми бяха подействали.
— Какъв въпрос се очаква да задам? — попитах аз.
— Ако това, което виждаме по стените на мехура, е собственото ни отражение, то тогава нещото, което е отразено, трябва да е реално нещо, нали така? — каза той с усмивка.
— Хубав въпрос! — пошегувах се аз.