На следващия ден, в неделя, господин Харис откри безброй нови болки и болежки в тялото си. Цялата сутрин изучаваше с интерес миниатюрната, но анатомически съвършена рисунка на скелет, която му бе дал М. Мюнигънт.
Съпругата му Клерис го стресна на обед, когато започна да пука с кокалчетата на изящните си тънки пръсти. Стигна се дотам, че той запуши уши с длани и извика: „Престани!“
През остатъка от следобеда се уедини в стаята си. Клерис и три нейни приятелки играеха бридж в гостната, смееха се и дърдореха, докато скрилият се Харис с все по-нарастващо любопитство опипваше и изучаваше частите от тялото си. След около час внезапно стана и викна:
— Клерис!
Тя имаше свой начин да влезе в стаята — тялото й правеше всякакви плавни танцови нежни движения и стъпки, така че краката й почти не докосваха килима. Ето че и сега се извини пред гостенките си и весело изтича да види съпруга си. Откри го седнал в отсрещния ъгъл на стаята, вперил поглед в скицата.
— Още ли си мрачен, скъпи? Моля те, недей.
И седна на коленете му.
Красотата й не можеше да го откъсне от мислите му. Прецени колко е лека, после подозрително докосна капачката на коляното й. Сякаш се движеше под светлата й, едва ли не блестяща кожа.
— Трябва ли да прави така? — попита той и треперливо пое дъх.
— Кое какво да прави? — Тя се разсмя. — Капачката ли имаш предвид?
— Трябва ли да се движи по коляното по този начин?
Тя направи опит.
— Е, прави го.
— Радвам се, че и твоята се плъзга — въздъхна той. — Бях започнал да се притеснявам.
— За какво?
Той потупа гръдния си кош.
— Ребрата ми не стигат до долу, а свършват ето тук. А и открих няколко съвсем сбъркани — просто си стърчат в нищото!
Клерис опря длан малко под нежната извивка на малките си гърди.
— Разбира се, глупчо! У всички ребрата свършват на дадено място. А онези странните и късите се наричат плаващи ребра.
— Надявам се да не плават прекалено много.
Шегата се получи доста тромава. Сега най-много от всичко му се искаше да остане сам. Нови открития, нови и още по-странни археологически находки го очакваха под треперещите му пръсти — а и не искаше да става за смях.
— Благодаря, че дойде, скъпа — каза той.
— Няма нищо. — Малкото й носле се потърка нежно в носа на Харис.
— Чакай! Ето тук… — Докосна с пръст първо своя, после нейния нос. — Разбираш ли какво става? Костта стига само дотук. Останалото е запълнено от хрущял!
Тя сбърчи носле.
— Разбира се, скъпи! — И излезе с танцова стъпка от стаята.
Останал самичък, Харис почувства как потта излиза от вдлъбнатините и хлътналите места на лицето му, как се спуска като приливна вълна по бузите. Облиза устни и затвори очи. Сега… сега… какво следва в дневния ред…? А, да, гръбначният стълб. Така. Проучи го бавно, по същия начин, по който работеше с многото копчета в кабинета си, с които викаше секретарки и куриери. Само че сега в отговор на внимателните натискания от милиони вратички в ума му излетяха всевъзможни страхове и кошмари! Усещаше гръбнака си ужасно… непознат. Подобно на чупливите останки на току-що изядена риба, разхвърляни по студена порцеланова чиния. Отчаяно опипваше малките заоблени бучки. Господи! Господи!
Зъбите му затракаха. Всемогъщи Боже! Как може да не съм го разбирал през цялото това време? Цял живот имам… скелет… вътре в себе си! Как е възможно да го приемаме като нещо подразбиращо се? Как така никога не си задаваме въпроси за тялото си, за съществото си?
Скелет. Едно от онези свързани, снежнобели, твърди неща. Едно от онези отвратителни, чупливи неща с дупки вместо очи и черепи вместо лица, с вечно тресящи се пръсти. Едно от онези неща, които подрънкват на вериги в запустели, покрити с паяжина килери или могат да се намерят пръснати из пустинята като зарчета!