Стана, защото не можеше да понесе да остане седнал. Сега е вътре в мен — хвана се за корема, после за главата… вътре в главата ми има… череп. Една от онези заоблени раковини, която съдържа мозъка ми като някаква електрическа медуза. Една от онези напукани черупки с дупки отпред, направени сякаш от двуцевка! Със своите костни пещери и кухини, в които се намира моята плът, моето обоняние, моето зрение, моят слух, моята мисъл! Череп, който обгръща мозъка ми и му позволява да наднича към външния свят през крехките си прозорци!
Искаше му се да се втурне в гостната, да развали събирането като лисица в кокошарник, да пръсне картите им във въздуха като пера на подплашени пилета! Спря се единствено благодарение на огромно, отчаяно усилие. Хайде стига, човече, овладей се. Това е откровение, вземи ценното, осъзнай го, приеми го вътре в себе си. Но скелет! — изпищя подсъзнанието му. Не мога да го понеса. Това е вулгарно, ужасно, плашещо! Скелетите са ужаси: те подрънкват и потракват в стари замъци, висят от дъбови греди, клатят се лениво на вятъра като махала…
— Скъпи, ще дойдеш ли да те запозная с дамите? — разнесе се някъде отдалеч ясният, сладък глас на съпругата му.
Господин Харис стана. Скелетът му го държеше изправен! Онова нещо вътре, онзи натрапник, онзи ужас поддържаше неговите ръце, краката, главата му! Сякаш зад гърба ти стои някой, чието място не е там. С всяка стъпка осъзнаваше колко зависим е от онова, другото Нещо.
— Ей сега идвам, скъпа — немощно отвърна той. Хайде, стегни се! Утре трябва отново да ходиш на работа. В петък трябва най-накрая да идеш до Финикс. Много път е. Стотици мили. Трябва да си във форма или няма да успееш да накараш господин Крелдън да инвестира в керамичния ти бизнес. Хайде, горе главата!
Малко по-късно се намираше сред дамите и се запознаваше с госпожа Уидърс, госпожа Абълмат и госпожица Кърти; всички те имаха скелети вътре в себе си, но го приемаха съвсем спокойно, тъй като природата се бе погрижила да прикрие голотата на ключиците, пищялите и бедрените кости с гърди, прасци и бедра, с прически и сатанински вежди, с пълни устни и… Господи! — изкрещя мислено господин Харис. Когато говорят или се хранят, се вижда част от скелета — зъбите! Никога не съм си помислял за това.
— Извинете — изпъшка той и тичешком напусна гостната — точно навреме, за да избълва обяда си сред петуниите в градината.
Вечерта, докато жена му се събличаше, той седеше в леглото и грижливо режеше ноктите си. Те също бяха от местата, където скелетът се показва навън и расте по най-възмутителен начин. Сигурно бе изказал на глас част от теорията си, тъй като в следващия миг останалата по неглиже Клерис седна на леглото, прегърна го през врата и се прозя.
— Скъпи, та ноктите не са кост, а рогов израстък, втвърден епидермис!
Той захвърли ножицата.
— Сигурна ли си? Дано. Така ще се почувствам малко по-добре. — Загледа се с възхищение в извивките на тялото й. — Надявам се всички хора да са устроени по един и същи начин.
— Ти си най-големият хипохондрик, когото съм виждала! — Оттласна го от себе си на ръка разстояние. — Хайде. Какво има? Кажи на мама.
— Нещо вътре в мен — каза той. — Нещо… явно е от храната.
През целия работен ден в офиса в центъра господин Харис с неодобрение изучаваше размерите, формите и устройството на различните кости в тялото си. В десет сутринта поиска да опипа за момент лакътя на господин Смит. Господин Смит се съгласи, но се намръщи подозрително. След обедната почивка помоли да докосне лопатката на госпожица Лоръл и тя незабавно се притисна с гръб в него, замърка като коте и притвори очи.
— Госпожице Лоръл! — рязко рече той. — Престанете!
Насаме се отдаде на размисли за неврозите си. Войната тъкмо бе свършила, напрежението в работата, несигурното бъдеще — може би всичко това оставяше отпечатъка си върху душевното му състояние. Искаше му се да напусне тази работа и сам да поеме нещата. Бе доста талантлив керамик и скулптор. При първа възможност щеше да отиде в Аризона, да заеме онези пари от господин Крелдън, да построи пещ и да отвори работилница. Ето това е грижа. Ама че случай е и той. Добре, че се бе свързал с М. Мюнигънт. Изглеждаше склонен да го разбере и да му помогне. Щеше да се бори сам, нямаше да се връща при Мюнигънт или при д-р Бърли, освен ако не стане крайно наложително. Усещането за нещо чуждо щеше да премине.
Седеше, загледан в нищото.
Усещането за нещо чуждо не премина. А започна да се засилва.
Във вторник и сряда ужасно го тормозеше мисълта, че епидермисът, космите и другите добавки са в пълна бъркотия, докато покритият от тях скелет е изящна, изчистена, ефективно организирана структура. Понякога, на определена светлина и с мрачно свити устни, Харис си въобразяваше, че вижда черепа си да му се ухилва зад плътта.