Когато Сатаната най-накрая се умори и се отдалечи, изпаднал в лошо настроение, аз се върнах при дьо Шервил. Филип отново бе в компанията на семейството си. Хлапето изглеждаше бледо и щастливо.
Както и сестра му. Забелязах, че дишаше повърхностно.
— Изпуснахте салфетката си — казах и я подадох на Мелюзин. Вътре имаше карта с размерите на пощенска картичка, показваща станцията и двора зад нея. Около една от палатките бе нарисувана окръжност. Под нея пишеше: „Докато останалите танцуват“.
Бях се подписал като Дон.
— Когато порасна, ще стана палеонтолог — каза момчето. — Палеонтолог бихейвиорист, а не анатом или ловец. — В този момент дойдоха да го заведат в къщи. Родителите му оставаха да танцуват, а Мелюзин беше изчезнала, вероятно запътила се към палатката на Хоукинс.
— Много добре — казах аз и поставих ръка на рамото му. — Ела да ме видиш, щом завършиш обучението си. Ще се радвам да ти покажа тънкостите на занаята.
Момчето си тръгна. Знаех прекрасно как се чувства. Спомням си как стоях с часове пред Залингеровия стенопис „Ерата на влечугите“ в музея Пийбоди в Ню Хейвън. Това беше преди пътешествията във времето, когато нарисуваните динозаври бяха най-истинското, до което можеше да се докоснеш. Сега бих могъл да посоча стотици грешки в начина, по който ги представяха тогава. Но в онази далечна лятна утрин от Атлантидата на моето детство аз просто стоях хипнотизиран пред тези великолепни зверове, преливащ от възхищение, докато майка ми буквално ме издърпа навън.
Наистина беше жалко. Филип бе толкова любознателен и ентусиазиран. Би могъл да стане голям палеонтолог. Усещах това. Въпреки всичко, нямаше да успее да осъществи мечтите си. Родителите му имаха твърде много пари, за да му го позволят. Знаех това, защото бях надзърнал в списъка на личния състав за следващите сто години и името му не фигурираше никъде.
Тази тайна вероятно беше най-малката от всички, които грижливо пазех за себе си и никога нямаше да разкрия. Въпреки това бях натъжен. За миг почувствах тежестта на всичките си сто години, всяко дребно удобство и всяка нечестна изгода. След което се отправих към тунела и се върнах един час назад.
Без никой да ме види, аз се промъкнах вътре и започнах да чакам Мелюзин.
Поддръжката на тунела е скъпа. По време на нормалните операции — когато не организираме балове — ние прекарваме месеци в полето. Затова дворът бе оборудван с армейски палатки, разположени върху платформи и електрическа ограда, която да държи чудовищата навън.
Беше тъмно, когато Мелюзин се вмъкна вътре.
— Доналд?
— Шшт — сложих пръста си върху нейните устни и я притеглих към мен. Едната ми ръка бавно се плъзна по голия й гръб, сграбчвайки елегантното й малко дупе. Тя вдигна устни към моите и ние се целунахме дълбоко и страстно.
После я положих върху походното легло и започнахме да се събличаме един друг. Тя откъсна три копчета от ризата ми, докато я сваляше от гърба ми.
Мелюзин не беше никак тиха, за което й бях благодарен. Тя бе властна и егоцентрична дама, която ти даваше да разбереш кога не харесва това, което правиш, и хич не се срамуваше да ти каже какво да сториш после. Изискваше голямо внимание. За което също й бях благодарен.
Имах нужда от разпускане.
Защото, докато бях в палатката му, чукайки жената, която той не бе пожелал, Хоукинс бе някъде навън и умираше. Според записа, който щях да подготвя по-късно тази нощ, а щях да получа онзи ден, той бе изяден жив от стария рекс, станал раздразнителен поради болезнен мозъчен тумор. Беше гаден начин да се разправиш с някого. Не исках да си припомням. Правех всичко възможно да не мисля за това.
Трябва да призная — Мелюзин буквално възпламени палатката. И тъй, значи аз я използвах. И какво? Това далеч не беше най-лошото ми престъпление. Тя не обичаше Хоукинс — та тя даже не го познаваше. Тя бе просто една разглезена и богата авантюристична кучка, ламтяща за душевен сувенир. Още една резка, отбелязваща поредната й победа. Много добре познавах този тип жени. Те представляват една от допълнителните екстри в бизнеса.
До горната част на леглото стоеше наскоро препариран череп на трицератопс. Той блещукаше слабо, бледа и неясна форма в мрака. Когато Мелюзин свърши, тя стисна единия от роговете толкова силно, че черепът взе да трополи върху дъските.
Накрая тя си тръгна, доволна и напоена с миризмата на фиксаж за кости и моето тяло. И двамата имахме нашата малка тръпка. Не бях продумал нито дума и тя не бе забелязала нищо. Тирексът не е кой знае какъв хищник. Но, все пак, не се изискват кой знае какви умения да убиеш човек. Твърде бавен, за да избяга и твърде голям, за да се скрие — ние представляваме идеалната жертва на тиранозавъра.