Когато останките на Хоукинс бяха открити, в целия лагер настана суматоха. Обиколих навсякъде, действайки машинално, давайки формални заповеди да се застреля Сатаната, останките навреме да се изпратят обратно, а докладът — в моя офис. След което събрах всички накуп и им изнесох една лекция за парадоксите във времето. Никой не трябваше да говори за случилото се. Онези, които го направеха, щяха да бъдат автоматично уволнени. Щяха да последват юридически санкции. Отвратителни неща. Наказания. Глоби.
В два сутринта най-накрая се добрах до моя офис, за да напиша операционния доклад за деня.
Меморът на Хоукинс беше там и ме очакваше. Бях забравил за него. Възнамерявах да го прочета чак на следващия ден. Но после си дадох сметка, че се чувствам ужасно и реших, че може би е по-добре още сега да се отърва от неприятното задължение.
Включих светещия прибор и бледото лице на Хоукинс се появи на екрана. Сковано, сякаш признаваше престъпление, той започна:
— Родителите ми не искаха да стана учен. Трябваше да стоя у дома и да се грижа за семейното богатство. Да си седя вкъщи и да оставя ума си да изгние — лицето му се изкриви от спомените. — И тъй, ето го първото нещо, което трябва да узнаете — Доналд Хоукинс не е истинското ми име.
Майка ми е била доста буйна на младини. Не мисля, че тя знае кой е баща ми. Затова, щом съм се родил, работата е била потулена. Отгледали са ме баба и дядо. Те вече били доста стари, за да се грижат за малко дете, поради което ме прехвърлили назад във времето, когато са били по-млади, и ме отгледали до майка ми. Бях на петнайсет, когато научих, че тя не ми е истинска сестра.
Истинското ми име е Филип дьо Шервил. Промених разпределението на местата, за да мога да се срещна с по-младото си аз. Обаче след това Мелюзин — моята майка — започна да ми се сваля. Така че вероятно вече се досещате — той се засмя смутено — защо не исках да тръгна по пътя на Едип.
Приспособлението изгасна за миг, после отново се включи. Имаше постскриптум.
— О, да, всъщност исках да ви кажа… нещата, които ми казахте днес, когато бях малък — насърчението. И зъба. Ами, те означават много за мен. Затова, ъъ… Благодаря.
Уредът се изключи.
Хванах главата си с ръце. Всичко пулсираше, сякаш цялата вселена бе затворена в рамките на един развален зъб. Или може би мозъчен тумор на болен стар динозавър. Не съм глупак. Веднага виждам усложненията.
Хлапето — Филип — беше мой син. Дори и не подозирах, че имам син, а сега той беше мъртъв.
След дълги, бледи, пусти часове, започнах са чертая времеви линии в холографното пространство над бюрото ми. Обикновен двоен възел за Хоукинс/Филип. Доста по-усложнена фигура за моя милост. После въведох служителите от АВС, сервитьорите, палеонтолозите, музикантите, работниците, които построиха станцията и ще върнат останките и, когато нас вече ни няма…
Може би общо стотина индивидуалности.
Щом привърших, разполагах с триизмерен модел, представящ станцията Хилтоп като възел на пресичащи се под всякакъв ъгъл животи във времето. Беше истински ад. Изглеждаше като Гордиевия възел.
След това се захванах със създаването на мемор обратно към по-младото ми аз. Истински Дамоклев меч от въглеродна стомана, остър като бръснач, който ще разреже станцията на хиляди пулсиращи парадоксови фрагменти.
Наеми него, уволни нея, усучи и завържи стотина млади учени, всичките в прекрасна форма, годни да имат потомство, един милион години преди Христа9. А, и не създавай никакви деца, разбра ли?
Това би накарало спонсорите ни да се нахвърлят върху нас като множество бесни стършели. Непроменящите ще изтръгнат пътуването във времето от човешките ръце — ретроактивно. Всичко, свързано с него, ще бъде изтрито от реалността и запратено в раздробяващата среда на квантовата несигурност. Станцията Хилтоп ще се разтвори във владенията на „може-би-е-било“. Изследванията и откритията на хиляди предани учени ще изчезнат от човешкото познание. Моят син никога не ще бъде заченат, роден или изпратен коравосърдечно в лапите на никому необходима смърт.
Всичко онова, което се бях стремял да постигна през целия си живот, щеше да загине.
Звучеше ми добре.
Когато меморът беше готов, аз го маркирах с ПРИОРИТЕТ и САМО ЗА МЕН. После се приготвих да го изпратя три месеца назад във времето.
Вратата зад мен се отвори с изщракване. Завъртях се на стола си. Вътре влезе единственият човек в цялата вселена, който бе в състояние да ме спре.
— Момчето се наслади на двайсет и четири години живот, преди да умре. — каза Старецът. — Недей да му отнемаш това.