Погледнах в очите му. В моите собствени очи. Тези очи ме очароваха и отблъскваха. Бяха тъмнокафяви и разположени в натрупани за цял живот бръчки. Работех с по-старото си аз, откакто за първи път подписах договор с Хилтоп, и те все още си оставаха мистерия за мен. Напълно непроницаеми, те ме караха да се чувствам като мишка, хипнотизирана от змия.
— Не е заради хлапето — казах аз. — Заради всичко е.
— Знам.
— Срещнах го едва тази нощ — имам пред вид Филип. Хоукинс беше просто новобранец. Едва го познавам.
Старецът взе една бутилка, наля си и я върна в барчето. Докато правеше това, аз дори не забелязах, че отпивам.
— Продължавам да забравям колко емоционален съм бил, когато бях млад. — рече той.
— Не се чувствам млад.
— Почакай да станеш на моите години.
Не мисля, че знам колко стар е Старецът. Съществуват специални процедури за удължаване на живота, достъпни за онези, които играят играта, а Старецът играеше тази отвратителна игра от толкова отдавна, че на практика той я управляваше.
Единственото, което знам, е че той и аз представляваме един и същ човек.
Мислите ми направиха внезапен завой:
— Дявол да го вземе това глупаво хлапе! — изтърсих аз. — Какво толкова е правел извън двора?
Старецът сви рамене.
— Той беше любознателен. Всички учени са такива. Зърна нещо и се запъти да го изучава. Остави го… хлапе. Станалото — станало.
Втренчих се в мемора, който бях записал.
— Ще видим.
Той постави втори мемор до моя.
— Позволих си своеволието да запиша това за теб. Мислех, че ще ти спестя мъката да го съчиняваш.
Взех мемора и се взрях в съдържанието му. Беше този, който бях получил вчера. „Хоукинс нападнат и убит от Сатаната малко след настъпването на локалната полунощ днес“, цитирах аз. „Вземете всички необходими мерки да ограничите възникването на слухове“.
Преливащ от отвращение, рекох:
— Точно затова възнамерявам да срутя цялата мръсна система. Мислиш ли, че искам да се превърна в човек, който може да изпрати собствения си син да умре? Мислиш ли, че искам да се превърна в теб?
Това бе удар в десетката. Един дълъг миг Старецът не пророни нито дума.
— Чуй ме — изрече той накрая. — Спомняш ли си онзи ден в Пийбоди?
— Знаеш, че го помня.
— Стоях там пред онази картина, копнеейки с цялото си сърце — с цялото ти сърце — да мога да зърна истински, жив динозавър. Но дори тогава, дори като осемгодишно хлапе аз знаех, че това никога няма да стане. Че такива неща просто не се случват.
Не казах нищо.
— Бог те дарява с чудо — рече той. — Не му го хвърляй в лицето.
След което си тръгна.
Аз останах.
Беше моят ред. Два възможни бъдещи живота лежаха един до друг на бюрото ми и аз трябваше да избера единия от тях. На вселената е присъща нестабилност във всяка секунда. Ако парадоксите не бяха възможни, никой нямаше да си прахосва енергията, за да ги предотвратява. Старецът ми се беше доверил да претегля всички значими фактори, да взема правилното решение и да живея с последствията от него.
Това беше най-жестокото нещо, което някога ми е причинявал. Мислите за жестокостта ми напомниха за очите на Стареца. Очи тъй дълбоки, че можеш да се удавиш в тях. Очи тъй тъмни, че не можеш да кажеш колко трупа вече лежат потопени в тях. След всички тия години на работа с него, аз все още не мога да кажа със сигурност дали това са очите на светец, или тези на най-злия човек на света.
Два мемора лежаха пред мен. Протегнах ръка към единия, поколебах се, после я отдръпнах. Изведнъж изборът се оказа не толкова лесен.
Нощта беше свръхестествено тиха. Сякаш целият свят бе затаил дъх в очакване на моето решение.
Протегнах ръка към меморите.
Избрах единия.