— О! Нищо ми няма — отвърна пушачът, — Утре ще ме пуснат под гаранция.
— Така ли? — запита първият. — По дяволите, ще ми се и аз да мога да кажа същото. Потънал съм като „Роял Джордж“ на самото дъно, но колкото могат него да измъкнат, толкова и мен. Ха-ха-ха!
— Но погледнете ме! — извика доста силно младежът и застана на едно място. — Защо, мислите, се намирам тук от два дни?
— Сигурно защото не можете да се измъкнете — прекъсна го мистър Уокър и намигна на останалите. — Не че непременно сте длъжен да стоите тук, но и не можете да го избегнете. Не сте принуден насила, разбира се, но се налага, а?
— Ама не е ли симпатяга? — с възхищение се обърна към жена си онзи, който му беше предложил грог.
— О, симпатяга и половина! — отвърна дамата, възхитена от тези изблици на духовитост.
— Но моят случай — смръщи чело жертвата, като хвърли угарката от пурата си в огъня, след което продължи, като подкрепяше думите си с равномерно почукване с чашата по масата, — моят случай е съвсем различен. Баща ми е много богат, а аз съм негов син.
— Ама че странно нещо! — шеговито подметка мистър Уокър.
— Аз съм негов син и имам прекрасно образование. Никому не дължа и фартинг дори, но стана така, че ме склониха да сложа името си под полиците на един мой приятел, възлизащи на крупна сума — доста крупна сума, бих казал, за което не получих обезщетение. И какви бяха последствията?
— Ами сигурно парите ви са отишли по дяволите, а вие — в затвора. Акцептите ви не са ги приели, но вас пък са ви приели тук, нали? — запита го мистър Уокър.
— Точно така — отвърна младият джентълмен с прекрасното образование. — Точно така. И ето ме сега задържан за някакви си хиляда и двеста лири.
— И защо не накарате стария да се изръси? — попита Уокър с малко скептичен тон.
— О! Какво говорите! Той никога няма да го стори — отвърна уверено младежът. — Никога!
— Да, случаят е доста особен, няма съмнение — намеси се и притежателят на плоската бутилка, като си направи още един грог, — но аз от тридесет години насам съм постоянно натясно. В началото фалирах, когато обикалях като млекар, след това — когато държах фургон за плодове и зеленчуци, и накрая — когато се захванах с въглища и катран; и през всичкото това време нито веднъж не съм срещал по домовете като този нито един младок, който да не твърди, че ще го освободят всеки момент, и когото да не са арестували за полици, които е подписал заради свой приятел и срещу които нищичко не е получил — нито фартинг дори.
— Да! Все същата песен! — каза Уокър. — Само че не виждам никакъв смисъл от нея и това направо ме вбесява. Ще имам много по-високо мнение за някой, който още в началото си каже като всеки уважаван джентълмен, че е изиграл де когото е могъл.
— Точно тъй — намеси се търговецът на коне, защото това мнение напълно съвпадаше с неговото разбиране по въпроса за сделките и продажбите. — И аз тъй мисля.
Младежът, който беше дал повод за тези забележки, се канеше да отвърне ядосано на насмешките им, но разговорът беше прекъснат от младия джентълмен и дамата, споменати преди това, които станаха и тръгнаха към вратата. През цялото време тя плачеше сърцераздирателно, а и атмосферата в стаята явно беше пагубна аа душата и крехкото й тяло, така че се налагаше кавалерът й да я подкрепя на излизане от стаята.
У двамата имаше нещо толкова благородно, а видът им беше така странен за това място, че всички замълчаха от уважение до момента, в който пружината тресна вратата, което беше знак, че те вече не могат да чуят какво става вътре. Тишината беше нарушена от съпругата на бившия зарзаватчия.
— Горкичката! — каза тя и удави въздишката си в голяма глътка грог. — Толкова е млада.
— Пък и доста хубавичка — добави търговецът на коне.
— За какво са го затворили, Айки? — обърна се Уокър към мъжа, който застилаше една от масите с покривка, осеяна с множество петна от горчица, в чието лице мистър Гейбриъл Парсънс веднага разпозна своя посетител от сутринта.
— Ами — отвърна този фактотум — едва ли някога сте чували по-мръсна от тази история. Той дойде тук миналата сряда, ама между другото тая вечер ще го прехвърлят на другия бряг (… ще го прехвърлят на другия бряг — тоест в затвора за длъжници. В заведението на Соломон Джейкъбс на арестуваните предлагали стаи срещу високи цени. Ако в продължение на няколко дни не успеели да уредят изплащането на дълговете си, арестуваните бивали прехвърляни в затвора за длъжници) — само че не е там работата. Видите ли, на мене ми се наложи да ходя тук-таме по неговите работи, тъй че успях да подочуя нещичко от цялата история от слугите и от някои други, и доколкото ми е ясно, като че ли има нещо такова…