— Мис Лилъртън — каза Гейбриъл, — ще позволите ли?
— С най-голямо удоволствие.
— Тотъл, бихте ли обслужили мис Лилъртън, като подадете гарафата? Благодаря.
Последва обичайната пантомима, състояща се от кимане и отливане.
— Тотъл, били ли сте някога в Съфък? — запита домакинът, който изгаряше от нетърпение да разкаже една от седемте си неизменни истории.
— Не — отвърна Уоткинс и добави като уговорка, — но съм бил в Девъншир.
— О! — отвърна Гейбриъл. — Точно в Съфък преди доста години ми се случи нещо изключително. Разказвал ли съм ви тази история?
Мистър Уоткинс Тотъл я беше чувал най-малко четиристотин пъти. Но, разбира се, беше изключително любопитен и безкрайно нетърпелив да я чуе отново. Мистър Гейбриъл Парсънс веднага се зае да разказва, независимо от това, че в подобни случаи, както може би нашите читатели са забелязали, стопанинът често бива прекъсван. Ще се опитаме да ви обясним какво имаме пред вид.
— Когато бях в Съфък… — започна мистър Гейбриъл Парсънс.
— Вдигнете първо пилетата, Марта — каза мисис Парсънс. — Извинявай, скъпи.
— Когато бях в Съфък — подхвана отново мистър Парсънс и хвърли гневен поглед на жена си, която се престори, че не го забелязва, — което беше преди няколко години, ми се наложи да отида по работа в град Бери Сейнт Едмъндс. Трябваше да спирам на всяка станция по пътя и затова за по-голямо удобство пътувах с кабриолет. Една тъмна нощ излязох от Съдбери; беше през зимата, около девет часът. Лееше се дъжд като из ведро, а вятърът виеше в клоните на дърветата, които бяха встрани от пътя. Бях принуден да се движа със скоростта на пешеходец, понеже беше толкова тъмно, че не можех да видя дори и собствената си ръка.
— Джон — тихо и глухо прозвуча гласът на мисис Парсънс, — внимавайте да не разлеете соса.
— Фани — каза нетърпеливо мистър Парсънс, — защо не отложиш тези домашни забележки за някой по-подходящ момент? Наистина, скъпа, твоите непрестанни прекъсвания ме дразнят ужасно.
— Но, скъпи, аз не съм те прекъснала — каза мисис Парсънс.
— Разбира се, че ме прекъсна, скъпа — възрази мистър Парсънс.
— Но, скъпи, това е просто смешно! Нали трябва да давам наставления на прислугата. Сигурна съм, че ако си седя спокойно и оставя Джон да разлее соса върху новия килим, ти първи ще се развикаш утре сутринта, щом видиш петното.
— И тъй — смирено продължи Гейбриъл, комуто беше известно, че по въпроса за килима не може да се спори, — както вече ви казах, беше толкова тъмно, че не можех да видя собствената си ръка. Пътят беше безлюден и, уверявам ви, Тотъл (това беше хитрост, с цел да бъде привлечено вниманието на слушателя, което беше отвлечено от един строго поверителен разговор между мисис Парсънс и Марта, последван от предаването на огромна връзка ключове), уверявам ви, Тотъл, обзе ме някакво чувство на самотност…
— Сложете пай на господаря — намеси се мисис Парсънс отново с наставления към прислугата.
— Но, скъпа, за бога! — пак възропта раздразнено Парсънс.
Мисис Парсънс се обърна за съчувствие към мис Лилъртън, като повдигна безмълвно ръце и вежди.
— След един завой на пътя — продължи Гейбриъл — конят спря внезапно и се изправи на задните си крака. Дръпнах юздите, изскочих навън, изтичах напред и видях един мъж, проснат по гръб на средата на пътя, с поглед, вперен в небето. Помислих, че е мъртъв, но се оказа, че е жив и, изглежда, му нямаше нищо. Той скочи, сложи ръка на гърдите си и като устреми в мен умоляващ поглед, извика…
— Подайте ми пудинг — обади се мисис Парсънс.
— О! Няма смисъл! — извика домакинът, изпаднал в отчаяние. — Тотъл, заповядайте чаша вино. Няма никакъв смисъл да се опитвам да разказвам нещо в присъствието на мисис Парсънс.
Тази атака беше приета както обикновено. Мисис Парсънс се обърна към мис Лилъртън със слова, насочени срещу благовериия й съпруг; произнесе се по въпроса за раздразнителността на мъжете изобщо; намекна, че това е характерно в особено силна степен за мистър Парсънс, и завърши с предположението, че тя самата сигурно е едно от най-добродушните същества на света, иначе как би понасяла всичко това. Ами да, хората, които я виждали в ежедневния живот, не можели дори да си представят какво й се налагало да търпи понякога.
Продължаването на разказа вече щеше да бъде рисковано, затова мистър Парсънс реши да не се впуска в подробности и се задоволи, като каза само, че непознатият бил някакъв душевноболен, избягал от близката лудница.