Махнаха покривката, скоро след това дамите се оттеглиха и специално заради госта мис Лилъртън се зае да свири доста силно на пиано в гостната на втория етаж. Мистър Уоткинс Тотъл и мистър Гейбриъл Парсънс си бъбриха спокойно до втората бутилка, когато мистър Парсънс предложи да се прехвърлят в гостната и осведоми Уоткинс, че той и жена му са замислили план, според който ще го оставят насаме с мис Лилъртън веднага след чая.
— Вижте какво — започна Тотъл, когато двамата тръгнаха нагоре по стълбите, — не мислите ли, че ще бъде по-добре, ако отложим това за… за… утре?
— А вие не мислите ли, че щеше да бъде много по-добре, ако ви бях оставил в онази отвратителна дупка, където ви открих тази сутрин? — отвърна рязко Парсънс.
— Е, аз само питам — каза клетият Уоткинс Тотъл и дълбока въздишка.
Скоро приключиха с чая и мис Лилъртън притегли една работна масичка до камината, постави на нея някаква дървена рамка, нещо подобно на миниатюрна мелница за глина без коня, и веднага се залови да плете шнурче за часовник от кафява коприна.
— Боже мой! — извика Парсънс и скочи от мястото си с престорено изумление. — Забравих за тези проклети писма. Тотъл, надявам се, че ще ме извините.
Ако Тотъл можеше да действува по собствена воля, той нямаше да позволи на никой освен на себе си да напуска стаята под какъвто и да било предлог. Но в случая не можеше да стори нищо друго, освен да си даде безгрижен вид, когато Парсънс излезе.
Последният едва беше затворил вратата зад себе си, когато Марта подаде глава с думите:
— Извинете, мадам, търсят ви.
Мисис Парсънс напусна стаята, като затвори внимателно вратата зад гърба си, и мистър Уоткинс Тотъл беше оставен насаме с мис Лилъртън.
През първите пет минути цареше мъртва тишина. Мистър Уоткинс Тотъл мислеше как да започне, а мис Лилъртън като че ли изобщо не мислеше. Огънят догаряше; мистър Уоткинс Тотъл го разбърка и хвърли още въглища.
— Хм! — покашля се мис Лилъртън.
На мистър Уоткинс Тотъл му се стори, че прекрасното създание е проговорило.
— Извинете? — попита той.
— Моля?
— Стори ми се, че казахте нещо.
— Не.
— О!
— На дивана има няколко книги, мистър Тотъл; ако желаете, можкте да ги разгледате — каза мис Лилъртън, след като изтекоха още пет минути.
— Не, благодаря — отвърна Уоткинс, а след това добави с учудваща дори за самия себе си смелост: — Мадам, тоест мис Лилъртън, бих искал да говоря с вас.
— С мен! — извика мис Лилъртън, като изпусна кълбото и дръпна стола си няколко крачки назад. — Вие искате да говорите с мен?
— Да, с вас, мадам, и то във връзка с вашите чувства.
Дамата веднага скочи от мястото си и щеше да напусне стаята, ако мистър Уоткинс Тотъл не я беше хванал нежно за ръката и като застана на възможно най-голямо разстояние от нея, което образуваха двете им протегнати ръце, произнесе следното:
— Умолявам ви, не ме разбирайте погрешно и не си мислете, че се обръщам към вас след толкова кратко познанство с желанието да ви говоря за собствените си достойнства — защото аз не притежавам такива, които да ми дадат право да поискам ръката ви. Надявам се, ще извините моята самонадеяност, след като ви обясня, че разбрах от мисис Парсънс за състоянието… тоест мисис Парсънс ми съобщи… е, не точно мисис Парсънс, а… — Тук Уоткинс се оплете, но мис Лилъртън му се притече на помощ:
— Мистър Тотъл, трябва ли да разбирам, че мисис Парсънс ви е осведомила за моите чувства… отношението ми… искам да кажа — уважението, което изпитвам към едно лице от противоположния пол?
— Да.
— В такъв случай защо искате да говорите с мен? — запита мис Лилъртън и обърна лице настрани като малко момиченце. — Какво желаете? С какво бих могла да допринеса за вашето щастие, мистър Тотъл?
Точно сега моментът беше подходящ за театрален жест.
— Като ми позволите — отвърна Уоткинс, като се строполи на колене, при което две от копчетата на тирантите му и ластикът на жилетката му се скъсаха, — като ми позволите да бъда ваш роб, ваш слуга, с две думи — като ми доверите изцяло сърдечните си тайни, за да допринеса за вашето щастие и, позволете ми да кажа, за да станете съпруга на един мил и предан съпруг!