Мистър Тимсън на свой ред придоби глупав вид, когато отвърна:
— Разбира се, тази, която следващата седмица ще бъде мисис Тимсън, тоест мис Лилъртън…
— Престанете да гледате този глупак в ъгъла — сърдито извика Парсънс на Тимсън, чийто поглед беше привлечен от нечовешките конвулсии по лицето на Уоткинс Тотъл, — а бъдете така добър да ми кажете какво пишеше в писмото.
— Това писмо — отвърна Тимсън — е от мис Лилъртън, с която сме сгодени от пет седмици. Нейната необичайна колебливост и особеното й мнение по някои въпроси до този момент ми пречеха да доведа нашите отношения до целта, която така страстно желая. Тук тя ме известява, че се е разкрила пред мисис Парсънс, с цел да я направи своя довереница и посредница, и че мисис Парсънс е разказала за случая на мистър Тотъл, а той по най-любезен и деликатен начин й предложил помощта си и дори се заел да ми предаде това писмо, съдържащо обещанието, към което аз се бях стремил така дълго и безрезултатно — едно любезно дело, за което никога не ще мога да му се отблагодаря напълно.
— Довиждане, Тимсън — каза Парсънс забързано и повлече със себе си стъписания Тотъл.
— Няма ли да останете, за да ви почерпя с нещо? — попита Тимсън.
— Не, благодаря — — отвърна Парсънс, — това ми беше предостатъчно.
И той изхвърча навън, следван от напълно изумения Уоткинс Тотъл.
Мистър Гейбриъл Парсъне си подсвиркваше по пътя и вече беше подминал собствената си врата с една миля, когато изведнъж се спря и каза:
— Голям умник сте вие, Тотъл, така ли?
— Не зная — каза нещастният Уоткине.
— Предполагам, ще твърдите, че за това е виновна Фани, нали? — запита Гейбриъл.
— Аз изобщо нищо не зная — отвърна Тотъл шашардисан.
— И така — каза Парсънс, като се обърна кръгом за към къщи, — следващия път, когато решите да правите предложение, по-добре говорете ясно, за да не изпуснете случая. А когато ви приберат за неизплатени дългове, си стойте мирно и кротко и чакайте пак да дойда и да ви измъкна.
Как и в колко часа мистър Уоткинс Тотъл се е завърнал на Сесил Стрийт, не е известно. Обувките му са били забелязани пред вратата на спалнята му на следващата сутрин, но според твърденията на хазайката му той не е напускал стаята, нито е приемал храна в продължение на двадесет и четири часа. След изтичането на този период от време, когато в кухнята се е провеждал военен съвет но въироса ще бъде ли целесъобразно да извикат енорийския надзирател, който да разбие вратата му, той позвънил и поискал чаша мляко с вода. На следващия ден ял и пил както обикновено, но след една седмица, както четял списъка от сватбените обяви в сутрешния вестник, отново изпаднал в предишното състояние, от което повече не се оправил.
Няколко седмици след споменатите събития в Риджънт Канал беше намерено тялото на неизвестен джентълмен. В джобовете на панталоните му бяха открити четири шилинга и три и половина пенса, обявление за сватбата на някаква дама, изрязано от неделния вестник, клечка за зъби и калъф за визитни картички, които безусловно щяха да спомогнат за идентифицирането на нещастния джентълмен, ако не се беше оказало, че всички са празни. Малко преди това мистър Уоткинс Тотъл напуснал квартирата си. На следващата сутрин пристигнала една неуредена сметка, която по-късно била закрепена на прозореца му, където си и останала.
Кръщавката в Блумсбъри
Мистър Никодимъс Дъмпс, или Дългия Дъмпс, както го наричаха неговите познати, беше петдесетгодишен ерген, висок шест фута, с мрачен и мъртвешки вид и с чудноват и зъл нрав. Беше щастлив единствено когато се чувствуваше зле, и винаги се чувствуваше зле, когато имаше всички причини да е щастлив. Едничката му радост на този свят беше да прави хората около себе си нещастни — в такива случаи можеше със сигурност да се каже, че е доволен от живота. Той беше наказан със служба в банката, която му носеше петстотин лири годишно, и живееше в мебелиран апартамент на първия етаж в Пентънвил — беше го наел, защото от него се разкриваше мрачна гледка към съседното гробище. Знаеше наизуст всички надгробни плочи, а погребалните служби предизвикваха у него най-дълбоко състрадание. Неговите познати казваха, че по характер е кисел, а той твърдеше, че е нервен; те го мислеха за късметлия, а той ги уверяваше, че е „най-нещастният човек на света“. Но колкото и да беше нелюбезен, колкото и за окаян да се пишеше, и той си имаше своите увлечения. Прекланяше се пред паметта на Хойл (Хойл — Едмънд Хойл (1672–1769), автор на съчинения за вист и други хазартни игри), понеже самият той беше отличен играч на вист с непроницаемо лице и с удоволствие злорадствуваше над нервните си невъздържани противници. Обожаваше цар Ирод, задето е избил младенците, а ако имаше нещо на света, което най не можеше да понася, това бяха децата. Макар да беше трудно да се каже, че той е способен да мрази нещо определено, тъй като ненавиждаше всичко наред, все пак може би беше най-зле настроен спрямо файтоните, старите жени, вратите, които не се затварят добре, любителите на музиката и кондукторите на омнибуси. Членуваше в Общество за борба с порока заради удоволствието да пречи и на най-безобидните развлечения; освен това щедро подпомагаше издръжката на двама пътуващи методистки проповедници с милата надежда, че ако благодарение иа известни обстоятелства някои хора са щастливи на този свят, то страхът им от отвъдния може би ги прави нещастни.