„Така си и знаех — каза си Дъмпс в петък, в единадесет и половина сутринта, като завиваше край Маншън Хаус. — Така си и знаех. Само да тръгна нанякъде, и готово.“
И наистина, такова време беше способно да понижи настроението даже и на далеч по-жизнерадостни личности. От осем часа валеше без прекъсване и всички, които минаваха по Чийпсайд, бяха мокри, премръзнали и кални. Бяха влезли в действие какви ли не забравени и изоставени чадъри. Профучаваха кабриолети, а пътниците в тях седяха така грижливо скрити зад завеските от сатенирана басма, сякаш се намираха в някой от мистериозните замъци на мисис Радклиф (Мисис Радклиф — Ан Радклиф (1764–1823), известна английска писателка, авторка на „готически романи“); конете, които теглеха омнибусите, изпускаха пара като парни машини; никой не си помисляше дори да изчака в някой вход или под някой свод, докато спре дъждът — всеки беше до болка убеден, че случаят е безнадежден, и така — всички бързаха в безпорядък и се блъскаха, проклинаха и се потяха, при което постоянно залитаха, като неумелите кънкьори, които се пързаляха на Серпантината, хванати за дървени столове, в мразовитите неделни дни.
Дъмпс спря; той не можеше да си позволи да ходи пеш, защото се беше пременил за кръщавката. Ако наемеше кабриолет, нямаше начин да не бъде изтърсен на улицата, а каретата беше прекалено голямо разточителство за неговия джоб. На отсрещния ъгъл беше спрял омнибус, трябваше да реши за секунди — не беше чувал някога да се е обръщал омнибус, нито да се е втурвал без посока, а в случай че кондукторът го блъсне, щеше в замяна да го даде под съд.
— Молим, сър! — извика един млад джентълмен, който се явяваше кондуктор на „Селските момци“ — това беше името на споменатия омнибус.
Дъмпс пресече улицата.
— Насам, сър! — провикна се водачът на „Дръж го!“, като веднага прекара своята кола пред вратата на опонента. — Насам, сър, оня е пълен.
Дъмпс започна да се колебае, при което откъм „Селските момци“ рукна порой от ругатни срещу „Дръж го!“, обаче кондукторът на току-що пристигналия „Адмирал Нейпиър“ разреши спора, и то така, че и двете страни бяха еднакво удовлетворени, като сграбчи Дъмпс през кръста и го набута в средата на своя омнибус, където той се оказа шестнадесетият пътник.
— Готово! — извика „Адмирал“ и чудото затрополя в пълен галоп като пожарна машина, заедно с пленения пътник, който стоеше сгънат одве и при всяко по-рязко движение на машината се клатушкаше ту на едната, ту на другата страна като „Зелен Джек“ на майски празник, налитащ срещу дамата с месинговия черпак (Зелен Джек — човешка фигура, поставяна в рамка от зелени клони по време на пролетния празник).
— За бога, къде да седна? — обърна се нашият клетник към един възрастен джентълмен, в чийто скут се стоварваше за четвърти път.
— Където щете, само не на главата ми, сър — отвърна сърдито възрастният джентълмен.
— Може би джентълменът ще пожелае да седне на капрата — предложи с насмешка един съдебен чиновник в розова риза, който беше вир-вода от дъжда.
След немалко блъскане и залитане Дъмпс най-сетне успя да се смести на една седалка, която не стига дето притежаваше малкото неудобство да се намира между един прозорец, който не се затваряше, и вратата, която постоянно се отваряше, но и го поставяше редом до някакъв пътник, вървял цяла сутрин под дъжда без чадър, който изглеждаше толкова мокър, сякаш през целия ден бе киснал във варел с вода, та дори и повече.
— Не тряскайте така вратата — обърна се Дъмпс към кондуктора, когато той я затвори отвън, след като разтовари четирима от пътниците. — Аз съм много нервен и това ме убива.
— Някой джентълмен каза ли нещо? — запита кондукторът и проточи врат, като си даваше вид, че не е разбрал за какво го молят.
— Казах ви да не тряскате така вратата! — повтори Дъмпс, който в лицето приличаше на вале пика, страдащо от конвулсии.
— А! Тя тая врата е малко особена, сър, и не ще да се затваря, ако не я треснеш — отвърна кондукторът.
И за да потвърди думите си, я отвори широко, след което я затвори отново със страхотен трясък.
— Извинете, сър — изхриптя едно дребно вежливо старче, което седеше срещу Дъмпс. — Много се извинявам, но не сте ли забелязали, когато пътувате в дъждовен ден, че от всеки петима души, които се качват в омнибуса, четирима носят огромни памучни чадъри, на които липсва или дръжката, или металният шип отдолу?