— Да ви кажа, сър — отвърна Дъмпс и в този миг чу, че удари дванадесет, — досега не съм забелязвал, но като заговорихте за това… Ало! Ало! — завика злощастният пътник, когато омнибусът профуча край Друри Лейн, където беше заявил, че желае да слезе. — Къде е кондукторът?
— Трябва да е на капрата, сър — каза упоменатият по-горе млад джентълмен с розовата риза, която имаше вид на бяла, разчертана с червено мастило.
— Но той трябваше да ме свали тук! — промълви едва чуто Дъмпс, изтощен от преживяното напрежение.
— Струва ми се, че би трябвало да се намери някой, който да свали всички кондуктори, подобни на този — отвърна съдебният чиновник и се разсмя на шегата си.
— Ало! — извика отново Дъмпс.
— Ало, ало! — развикаха се и пътниците. Омнибусът отмина църквата „Сейнт Джайлс“.
— Стой! — каза кондукторът. — Да ме вземат дяволите, забравих, че трябваше да сваля джентълмена на Друри Лейн. Хайде, сър, по-бързо, ако обичате — добави той, като отвори вратата и помогна на Дъмпс да излезе с такова спокойствие, сякаш всичко беше наред. Този път обаче негодуванието на Дъмпс надви неговото стоическо самообладание.
— Друри Лейн! — изрече той и дъхът му секна като на дете, внезапно потопено във вана със студена вода.
— Друри Лейн ли, сър? Да, сър — третата пресечка вдясно, сър.
Дъмпс се разгневи ужасно и като стисна в ръка чадъра си, се приготви да тръгне, твърдо решен да не плаща за пътуването. По една чиста случайност се оказа, че кондукторът е на обратното мнение и един бог знае докъде щеше да стигне спорът им, ако кочияшът не го беше разрешил доста умело и убедително.
— Ало! — извика този почтен джентълмен, който се беше изправил в цял ръст на капрата, като се подпираше с една ръка на покрива на омнибуса. — Ало, Том! Кажи на джентълмена, че ако се чувства ощетен, можем да го закараме безплатно до Еджър (Еджуеър) Роуд, пък на връщане ще го свалим на Друри Лейн. Няма начин да не е съгласен.
Доводът беше необорим. Дъмпс заплати спорните шест пенса и след петнадесет минути вече се намираше на стълбите на дом номер четиринадесет на Грейт Ръсел Стрийт.
По всичко личеше, че подготовката за вечерта „в тесен приятелски кръг“ кипи с пълна сила. На пода в коридора имаше две дузини чаши за бренди и четири дузини за вино, ни най-малко прозрачни и с полепнали сламки по тях — явно току-що доставени. Откъм стълбите се носеше миризма на индийско орехче, портвайн и бадеми; пътеката от стълбището беше махната, а статуята на Венера, намираща се на първата площадка, сякаш се срамуваше от свещта, поставена в дясната й ръка, която красиво контрастираше с опушените от лампите гънки на дрехата на тази богиня на любовта. Прислужницата, която имаше доста разгорещен вид, въведе Дъмпс в салона; стаята беше обзаведена много приятно, а по всички масички беше пръсната цяла плеяда от миниатюрни кошнички, хартиени покривчици, порцеланови фигурки, розово-златни албуми и книги с обложки във всички цветове на дъгата.
— А, чичо! — каза мистър Китърбел. — Здравейте! Позволете — Джемайма, скъпа — това е чичо ми. Струва ми се, че сте се виждали с Джемайма, сър?
— Имал съм удоволствието — отвърна Дългия Дъмпс, но тонът и видът му правеха съмнителна всяка вероятност да е изпитвал подобно нещо през живота си.
— Убедена съм — каза мисис Китърбел с вяла усмивка и леко покашляне, — убедена съм, хм… че всеки от приятелите на Чарлс… хм… и още повече, ако е роднина…
— Знаех си, че ще кажеш това, любов моя — прекъсна я дребничкият Китърбел, който беше вперил поглед в отсрещните къщи, но в същност гледаше с нежност съпругата си. — Бог да те благослови!
Като каза това, той се усмихна и стисна ръката й, с което събуди злобата на чичо Дъмпс.
— Джейн, кажете на дойката да донесе малкия — обърна се към прислужницата мисис Китърбел.
Последната беше една от онези високи и слаби млади жени, с много руси коси и изключително бяла кожа на лицата, които, кой знае защо, навеждат човек на мисълта за студено телешко филе. Прислужницата излезе и влезе дойката с един забележително малък пакет на ръце, увит в синя пелерина, гарнирана с бяла кожа — това беше малкият.
— Е, чичо — каза мистър Китърбел, като повдигна онази част от пелерината, която покриваше лицето на бебето, с изключително тържествен жест, — на кого прилича според вас?
— Хи-хи-хи! На кого, а? — добави мисис Китърбел, като хвана мъжа си под ръка и се взря в лицето на Дъмпс с цялото любопитство, на което беше способна.