Настъпи гробна тишина, чашите бяха напълнени и всички придобиха сериозен вид.
— Дами и господа — продължи бавно и зловещо Дъмпс, — аз… (Тук мистър Дантън изимитира два високи тона на френски рог, с което опъна нервите на оратора и накара слушателите да се превият от смях.)
— Тихо! Тихо! — викаше дребничкият Китърбел, като се стараеше да подтисне смеха си.
— Тихо! — извикаха и останалите джентълмени.
— Дантън, мирувай! — провикна се един от неговите приятели, който седеше на другия край на масата.
— Дами и господа — поде отново Дъмпс, след като се посъвзе, макар че не беше чак толкова смутен, защото по начало си го биваше да държи речи, — в съответствие с установения в подобни случаи обичай, доколкото ми е известно, аз, като един от кръстниците на младия мистър Фредерик Чарлс Уилям Китърбел — тук гласът на оратора потрепна, понеже си спомни за чашата, — мога да си позволя да вдигна тост. Едва ли е нужно да казвам, че пия за здравето и щастието на този млад джентълмен, който е виновникът за това тържество — първото през неговия все още кратък жизнен път. (Аплодисменти.) Дами и господа, не бихме могли и да си помислим дори, че нашите приятели тук, на които искрено желаем само добро, ще изкарат живота си без всякакви изпитания, мъчителни страдания, големи нещастия или тежки загуби. — Тук старият мошеник замълча и бавно извади от джоба си огромна бяла кърпичка. Няколко дами последваха неговия пример. — Това, което им пожелавам най-чистосърдечно и за което най-горещо моля бога, е да се отложат тези техни премеждия колкото е възможно за по-късно, (Силни хлипания откъм бабата.) Надявам се и ми се иска да вярвам, дами и господа, че невръстното дете, чиято кръщавка сме се събрали да отпразнуваме, няма да бъде изтръгнато от обятията на своите родители от преждевременна смърт (няколко батистени кърпички влязоха в действие) и че младото му и засега несъмнено здраво телце не ще бъде стопено от неизлечима болест. (Тук Дъмпс изгледа всички с тържествуваща язвителност, тъй като сред омъжените жени беше настанало голямо вълнение.) Надявам се, ще се присъедините към пожеланията ми той да порасне и да стане опора и утеха за своите родители. (Разнесоха се викове: „Браво!“, „Браво!“, а от страна на мистър Китърбел — силно хлипане.)! Но ако пожеланията ни не се сбъднат, ако той забрави след време своя синовен дълг, ако родителите сами изпитат горчивата истина, че „неблагодарното дете е по-коварно и от змийски зъб“…
Тук мисис Китърбел, притиснала кърпичка към очите си и придружена от няколко дами, изхвърча от стаята и изпадна в истерия в коридора, като остави благоверния си съпруг в не по-добро състояние и по този начин засили впечатлението в полза на Дъмпс — в края на краищата хората обичат силните емоции.
Едва ли е необходимо да добавяме, че този епизод наруши хармонията на вечерта. Подсладеното вино, бонбоните и сладкишите бяха изместени от далеч по-търсените в момента оцет, амоняк и студена вода. Мисис Китърбел беше отведена незабавно в стаята си, музиката стихна, флиртовете секнаха и гостите започнаха да се разотиват. Дъмпс си тръгна още в началото на суматохата и се отправи пеш към къщи с лека стъпка и доколкото това можеше да се каже за него, с олекнала душа. Хазайката му, която спеше в съседната стая, беше готова да се закълне, че го е чула да се смее по характерния за него начин, след като бил заключил вратата зад себе си. Това нейно твърдение обаче е толкова невероятно и само по себе си е толкова абсурдно, че до ден-днешен никой не й е повярвал.
От времето, за което става дума, досега семейството на мистър Китърбел се увеличи значително. Той вече има двама сина и една дъщеря и понеже в скоро време очаква цветущото му потомство да нарасне с още един член, усърдно си търси подходящ за случая кръстник. Мистър Китърбел обаче има твърдото намерение да му постави две условия: той трябва да даде тържествено обещание, че няма да държи никакви речи по време на вечерята, и не трябва да има нищо общо с „най-нещастния човек па света“.
Смъртта на пияницата
Имаме смелостта да твърдим, че едва ли има човек, който да минава всеки ден по някоя от оживените улици на Лондон и да не е забелязал сред хората, които, както се казва, „познава по физиономия“, поне едно бедно и окаяно същество; той не може да не си припомни, че в началото същото това същество е имало по-различен вид, а впоследствие бавно и едва забележимо е западало все повече и повече, докато накрая със своята нищета и разпокъсаност е започнало да предизвиква болка и състрадание у всеки, който го срещне. Нима тези, които се движат из светските среди или чиято работа налага да се срещат с много хора, не могат да се сетят за някой мръсен и дрипав нещастник, от ония, дето се влачат по улиците с болнав и окаян вид, който някога е бил уважаван търговец, служител или е имал доходна професия с добри перспективи? Нима всеки от нашите читатели не може да посочи сред своите познати поне един пропаднал и опозорен мъж, обикалящ града гладен и нещастен, от когото всички се отвръщат с презрение и който един бог знае как не е умрял от глад? Уви! Тези случаи са толкова често явление, че всеки се е срещал с тях и при повечето причината е една — пиянството — тази ужасна пристрастеност към бавната, но сигурна отрова, която кара жертвите си да забравят всичко друго, която ги откъсва от жена, деца и приятели, обрича ги на провал и мизерия и ги повлича с бясна скорост към позора и смъртта.