Денят на изборите беше определен и предизборните кампании на двамата опоненти бяха в разгара си. Не ще и съмнение, че вълнението, което е неизбежно при подобни случаи, зарази и енорийския съвет. Болшинството от женското население на енорията се обяви веднага за Спръгинс; бившият църковен настоятел взе същата страна, като се позова на факта, че за тази длъжност винаги били избирани хора с големи семейства и макар да признавал, че Спръгинс има по-малки заслуги от двамата, това си било стар принцип и той не виждал защо трябва да го нарушават. Това беше достатъчно за капитана. Той веднага застана на страната на Бънг и започна да агитира за него навсякъде — пишеше пасквили срещу Спръгинс и караше месаря да ги набучва по бутовете и плешките пред магазина си; наплаши съседката си, старата дама, като я докара до сърцебиене с ужасните си хули срещу привържениците на Спръгинс; търчеше навън, навътре, нагоре, надолу, напред и назад, докато накрая всички здраво-мислещи енориаши решиха, че преди да започнат изборите, ще го сполети неизбежна смърт от възпаление на мозъка.
Настъпи денят на изборите. Те вече не представляваха индивидуална борба, а битка на две опозиционни партии. Въпросът беше дали отслабващото влияние на църковните попечители, авторитетът на настоятелите и унищожителният деспотизъм на църковния писар ще надделеят и изборите ще преминат по всички правила, тоест ще бъдат провалени, като бъде наложен избран от съвета енорийски наместник, който да се застъпва за тях и да провежда тяхната политика, или енориашите смело ще потърсят законните си права и ще направят своя самостоятелен избор.
Предлагането на кандидатите трябваше да се проведе в църковната канцелария, но тълпата от любопитни зрители беше толкова голяма, че се наложи да се прехвърлят в църквата, където и започна церемонията с подобаваща тържественост. Появата на бившите църковни настоятели и попечители, последвани от Спръгинс, предизвика голям интерес. Спръгиис беше дребен слаб мъж, облечен в черно с ръждив оттенък, с дълго бледо лице, излъчващо грижи и умора, които се дължаха или на многочисленото му семейство, или на голямото вълнение. Неговият съперник се появи с подарено от капитана палто — синьо, с лъскави копчета, в бял панталон и обут с така наречените „цели обувки“. Имаше някакво спокойствие в открития поглед на Бънг, някакво морално превъзходство в увереното му държане, като че ли казваше: „Желая ви успех“, което оживи неговите поддръжници и очевидно разочарова противниците му.
Бившият църковен настоятел стана и предложи Томас Спръгинс за енорийски надзирател. Познавал го отдавна. С години го наблюдавал отблизо, а в последните месеци го следял с удвоена бдителност. (Тук един от енориашите подметна, че той може би вижда двойно, но думите му бяха заглушени от викове за тишина.) Той само ще повтори, че го познава от години и че никога не е виждал по-морален, по-културен, по-трезв, по-тих и по-здравомислещ човек от него. Не познава друг с по-голямо семейство (аплодисменти). Енорията има нужда от човек, на когото може да се разчита. („Браво!“ — от привържениците на Спръгинс; в отговор — иронични подвиквания от хората на Бънг.) Ето какъв е човекът, когото предлага („Не“, „Да“). Той няма да споменава конкретни лица (бившият църковен настоятел продължи в прословутия отрицателен стил, характерен за големите оратори). Няма да говори за един определен джентълмен, който някога е заемал висок пост в служба на негово величество; няма да каже, че този джентълмен не е джентълмен; нито ще твърди, че този човек не е човек; няма да казва, че той е размирник в енорията; няма да казва, че е правил големи грешки не само сега, а и във всички предишни случаи; няма да казва, че с неговия размирен и предателски дух внася паника и безредие, където се появи; няма да казва, че той таи в сърцето си завист, омраза, зло и никакво милосърдие. Не! Той желае всичко да мине мирно и тихо и затова няма да казва нищо за него (аплодисменти).
Капитанът отговори в същия парламентарен стил. Той няма да казва, че е смаян от речта, която всички току-що са чули; няма да казва, че е възмутен (аплодисменти). Няма да връща епитетите, които са му били хвърлени в лицето (аплодисменти); няма да говори за хора, някога заемали висока длъжност, от която са се измъкнали невредими, които са безчинствували в приюта, гнетели са бедните, разреждали са бирата, недопичали са хляба, крадели са от месото, искали са повече работа и са давали по-малко супа (гръм от аплодисменти). Той няма да пита какво заслужават такива хора (глас: „Нищо не заслужават нека се видят колко струват“). Няма да казва, че е крайно време всички да се възмутят и да прогонят такива хора от енорията, за да не я петнят те с присъствието си. („Това им се пада!“) Той няма да говори за нещастника, когото предлагат тук — няма да каже като оръдие на съвета, а само като бъдещ енорийски надзирател. Няма да насочва вниманието си към семейството на тази личност; нито ще каже, че девет деца, близнаци и съпруга са лош пример за бедните (гръмки аплодисменти). Няма да се спира подробно върху качествата на Бънг. Човекът стои пред него и той не може да каже в негово присъствие това, което би казал, ако го нямаше. (Тук мистър Бънг направи знак на един от приятелите си близо до него, като се закри с шапката си — затвори лявото си око и натисна върха на носа си с палеца на дясната си ръка.) Беше обърнато внимание на това, че Бънг има само пет деца („Правилно“ — от опозицията). Капитанът за първи път чува за закон, определящ броя на децата на кандидата като условие за поста енорийски надзирател, но тъй като е съгласен, че обществото има нужда от големи семейства, той умолява всички да се обърнат към фактите и да съпоставят цифрите, където не може да има грешки. Бънг е на тридесет и пет години. Спръгинс, за когото желае да говори с възможно най-голямо уважение, е на петдесет. Не е ли повече от възможно за времето, когато Бънг достигне неговите години, семейството му да надмине по брой семейството на Спръгинс, с което той ни се представя? (Оглушителни аплодисменти и развиване на кърпички.) Капитанът завърши речта си сред одобрителни викове, като призова всички да ударят камбаната, да побързат да гласуват и или да се отърсят от чуждото влияние, или да останат роби до гроб.