Теодор Стърджън
Съкилийник
Ако някой ги пита дали са били в затвора, хората се разсмиват. Шега им се вижда. А в затвора хич не е розово. Особено ако те вкарат за нещо, дето не си го извършил. Ако пък си го извършил, още по-зле; чувстваш се като последен глупак, че си оставил да те спипат. А най-зле е да имаш съкилийник като Кроули.
Мене ако питате, беше си гадинка и половина. Среден калибър, със смугло лице. Ръце и крака като клечки. Мършава шия. Обаче по-грамаден гръден кош не бях виждал у човек с неговите размери. Нямам представа откъде му намираха ризи. Колкото по-голяма беше, толкова повече провисваха ръкавите, а пък отпред едва се закопчаваше. Право ви казвам, такова чудо изобщо не бях виждал. Такива като него където и да изникнат, всичко живо спира и се обръща. Приличаше на гърбушко, само дето гърбицата му беше отпред. Не бях изкарал и две седмици в килията, когато ми домъкнаха тоя урод за съквартирант. Такъв си ми е късметът. Аз съм от ония, дето във филмите се подхлъзват и умират на място тъкмо когато отиват да получат голямата печалба. Ако намеря на улицата стотачка, непременно ще се откаже фалшива. А като ме пъхнат на топло, слагат ми за съкилийник някой паяк като Кроули.
Тоя тип приказваше тъй, сякаш го деряха с тъп нож. Непрекъснато се задъхваше. Със свистене. И то тъй, че да ти се прииска да му затъкнеш гърлото.
Доведоха го двама пазачи. На повечето затворници и един им стига, обаче май се бояха от ония грамадни гърди. Знае ли някой какво може да стори човек с подобно телосложение. А всъщност беше толкова слаб, че и калъп сапун нямаше сили да вдигне. То си му личеше, за сапуна де. В спретнат затвор като нашия човек няма как да е толкова мърляв, освен ако най-старателно избягва сапуна след задължителното обезвъшляване на входа. Затуй рекох:
— Какво става, бе шефе, да не мислите, че съм приплакал за компания?
Единият пазач отвърна:
— Затваряй си плювалника. Туй чудо си е платило в аванс и има резервация.
После бутнаха урода в килията.
— Горното легло, мой човек — рекох аз и се завъртях към стената.
Пазачите си тръгнаха и задълго настана тишина.
По някое време го чух да се чеше. Не че имам нещо против, обаче никога не бях чувал човек да се чеше тъй, че да кънти. Отвътре, искам да кажа; тия грамадни гърди бяха като резонатор. Завъртях се и го погледнах. Беше смъкнал ризата и се драпаше с цяла шепа. Щом видя, че го гледам, спря и се изчерви — личеше въпреки смуглата физиономия.
— Какво правиш, мътните да те вземат? — попитах аз.
Той се ухили и поклати глава. Зъбите му бяха чисти и здрави. Изглеждаше адски глупав.
— Престани — рекох.
Наближаваше осем и от радиото в коридора гърмеше с пълна сила сапунена опера за някаква жена и нейните патила с втория брак. Не ми харесваше, обаче пазачът страшно си падаше по тая история, тъй че я слушахме всяка вечер. С времето човек привиква към подобни неща, а подир някоя и друга седмица даже почва да ги следи. Смъкнах се от леглото и отидох до решетката да послушам. Кроули стърчеше тромаво в ъгъла; за двайсет минути в килията не бе обелил нито дума, което напълно ме устройваше.
Както обикновено, радиопиесата се влачеше и усукваше около поредната криза в живота на героинята; едва ли на някой му пукаше за нея, но и утре хората щяха да слушат, та да разберат дали наистина ще е толкова тъпо, колкото са предполагали. Както и да е, стана девет без петнайсет, а в девет щяха да изгасят осветлението. Върнах се при леглото, опънах одеялото и отидох да си изплакна лицето на малката мивка до вратата. В девет без десет вече бях готов да си лягам, а Кроули още не бе помръднал. Попитах го:
— Цяла нощ ли ще стърчиш прав?
Той трепна.
— Ами… аз… не, ама няма как да се пъхна на горното легло.
Огледах го. Краката му изглеждаха прекалено кльощави и за джудже, камо ли за такива грамадни гърди. А гръдният кош стърчеше тъй сякаш без усилие можеше да мине и през крепостна стена. Позамислих се.
— Искаш да кажеш, че не можеш да се покатериш?
Той поклати глава. Аз също. Легнах си.
— И какво ще правиш сега? Пазачът ще мине след малко. Ако не си на леглото, отиваш право в карцера. Бил съм там, мой човек. Няма да ти хареса. Сам-самичък. Тъмнина. Смрад. Нито радио има, нито с кого две приказки да размениш, нищичко. Най-добре опитай да се покатериш.
И аз се завъртях. След минута той рече, без да помръдва:
— Няма смисъл. Все едно, няма да мога.
Тъй мълчахме до девет без три, когато светлините примигаха. Изругах и се преместих на горното легло, като най-напред грижливо пъхнах под дюшека костеното слонче, дето си го нося за талисман. Без да обели нито дума — поне едно „благодаря“ да беше рекъл — той се пъхна на долното и само след миг чухме как пазачът се задава по коридора. Докато заспя, все се питах защо ли правя подобна жертва за грозник като Кроули.