На сутринта звънецът не го събуди; наложи се да го разтръскам. А би трябвало да го оставя. Какво ме засягаше? Защо да не изчакам докато пазачите го събудят с кофа ледена вода и пет-шест тояги по петите? Ама такъв съм си. Наивник. Веднъж строших ченето на някакъв тип, задето ритна едно улично псе. А после псето се завъртя и ме ухапа. Така или иначе, скочих от леглото — едва не се претрепах; бях забравил за момент, че съм на горното — и като зърнах Кроули как лежи и си пъхти, протегнах ръка да го разтръскам. Но ръката ми застина, защото видях нещо.
Гърдите му бяха открехнати. Не, не разсечени или срязани. Открехнати като на панти — като стрида на рибния пазар. И пак като стрида се притваряха пред очите ми, по мъничко при всяко вдишване. Виждал съм как една есен вадеха удавник от реката. Беше потънал през лятото. Изглеждаше ужасно. Е, това сега беше още по-лошо. Разтреперах се от глава до пети. Обля ме пот. Избърсах с длан горната си устна, пристъпих напред, сграбчих го за краката и завъртях с всичка сила, додето го изтъркулих на пода. Той изквича, а аз рекох:
— Чуваш ли тоя звънец? Той означава, че със спането е свършено; запомни ли?
После отидох и пъхнах глава под крана. Поолекна ми. Разбрах, че за момент съм се уплашил от Кроули. Сега само ми беше криво. Просто не го харесвах.
Той се надигна от пода съвсем бавно, като наместваше с усилие крака под тялото си. Винаги се движеше тъй, сякаш примира от глад, а на гърба му тежат стотина кила. Трябваше първо да подвие крака, после да вкопчи ръце в леглото и да се надигне. Грам сила нямаше. Постоя запъхтян, после седна и взе да си обува панталоните. За подобно нещо човек трябва да е или много мързелив, или болен. Аз си бършех лицето и го гледах през парцаливата кърпа.
— Болен ли си?
Той надигна глава и рече, че не е.
— Какво ти е тогава?
— Нищо ми няма. Казах ти снощи. Пък и какво те засяга?
— Внимавай с приказките, мой човек. Навън ми викат Убиеца. Веднъж на един тип му откъснах ръката и го пребих с нея както си беше кървава. Такъв един дребосък като теб. Пресече ми пътя без да се извини.
Кроули прие тия хвалби доста спокойно. Просто седеше, гледаше ме с мътни очи и си траеше. Кипнах.
— Нещо не ми харесваш, драги. Виждаш ли оная пукнатина на пода? Да, същата. Стой отвъд нея. Ха си я прекосил, ха съм те опердашил. Разбра ли?
Само че имаше един гаден номер; откъм „моята“ страна бяха и чешмата, и вратата, където си получавахме дажбите. Леглата също. Той тромаво се отдръпна от леглото, отиде до прозореца, застана с гръб към него и ме зяпна. Не изглеждаше нито изплашен, нито обиден, а още по-малко имаше вид да съжалява. Просто ме гледаше кротко и покорно като ловджийско псе, обаче усещах, че отвътре е като дебел котарак — целият изпълнен с търпелива злоба. Изсумтях, обърнах му гръб и застанах до решетките да чакам закуската. Според правилника в затвора никого не хранят насила. Ако не му се яде, просто не отива до решетката, когато се зададе количката. А ако е болен, може да се обади на проверката в десет сутринта. Във всеки случай онзи, дето бута количката, изобщо не се интересува. Има ли протегнато канче — сипва в него и толкоз.
Стоях до решетката, а Кроули се подпираше на стената в дъното и усещах погледа му с гърба си. Умът ми бързо прещракваше. Странни неща ми хрумваха. Горе-долу такива:
„Трябва да ми плащат задето деля килията с тоя урод. И точно така ще стане. Имам две канчета — моето и неговото. Усещам ги тия проклети очи. Е днес поне ще си имам четири филийки и, дявол да го вземе, предостатъчно сливов мармалад, та да подсладя калпавото кафе. Леле мале… ами че утре е сряда. Цели две яйца! Ще го скапя от глад, тоя… додето се гътне и го изкарат на количка. Еха… веднъж да дойде неделя! Да ме погледа бръмбарът смачкан как лапам два сладоледа! Гъкне ли, откъсвам му главата, да си я носи под мишница. Усещам… усещам два чифта очи!“
Количката пристигна. Протегнах първото канче. Черпак овесена каша и малко разводнено мляко в единия край; лъжица мармалад в другия. Чашка кафе. Върху нея — две филийки. Веднага подадох другото канче. Онзи дори не ме погледна. Сипа втората дажба и продължи нататък. А аз се отдръпнах с двете канчета в ръце. Не смеех да се обърна. Зад мен имаше един-единствен човек, а усещах два чифта очи. С лявата ръка разлях малко кафе и разбрах, че треперя. Стоях като последен глупак и не смеех да се обърна.
Какво толкова има да му се плашиш, рекох си, той и мравка не може да пребори. Остави канчетата и тръгни към него. Ако не ти допадат очите, затвори ги. Затвори ги — преглътнах на сухо — и двата чифта.