Чудна работа. Отидох до него, рекох „Дръж“ и му подадох канчето. Дори добавих малко от моята овесена каша. Рекох му да седне на леглото и да закуси. Показах му как да подслади кафето с мармалад. Не знам защо го направих. Не знам и защо го пуснах да пресече пукнатината. А той си мълчеше. Даже не благодари.
Преди да е изял и половината, аз вече бях закусил и си миех канчето. Той дъвчеше за двамина. Май от самото начало усещах, че не е сам. Когато приключи, остана да седи и отново ме зяпна. После сложи канчето на пода, изправи се и пак отиде до прозореца. Понечих да кажа нещо, но реших да го оставя на мира.
Навън беше дъждовно и мрачно. Лоша работа. В хубави дни следобед ни пускат за един час на двора. В дъждовно време разрешават да се разтъпчем половин час из коридора. Който има пари, може да си купи шоколад, цигари и списания. Който няма, си трае. На мен ми бяха останали двайсет цента. Гледах да пестя. Като ги свършех, никой нямаше да ми даде джобни пари. Излежавах два месеца, няма значение за какво, и ако я карах умната, щяха да ми стигнат за тютюн до края.
Е, така или иначе през дъждовните дни няма кой знае какво за вършене. Най-напред си оправяш леглото. Ако ти е скучно, обикновено се намира някоя интересна тема за приказка със съкилийника. За чистене никой не те закача, стига килията да изглежда що-годе прилично, обаче навсякъде лъщи от чистота, защото друго развлечение просто няма. След като поседях около час, изпуших повече, отколкото можех да си позволя, но не ми хрумна нищо за правене, тъй че накрая грабнах кофата и се заех да лъскам пода. Бях решил да изчистя само половината. Много хитра идея. Като дойдеха пазачите да проверяват около три и половина, едната страна щеше да изглежда направо гнусно в сравнение с другата. И като прибавим мръсното канче, Кроули щеше да си изпати. Пазачите вече знаеха как поддържам килията.
Почти щастлив от идеята, аз заработих, без да се щадя. Влагах цялото си старание. Като стигнах до половината, върнах се и почнах пак отначало. Стигнах до канчето на Кроули. Спрях. Станах, измих канчето и го прибрах. Кроули мина на чистото, а аз довърших пода. Определено изглеждаше добре измит. Целият. Само не питайте защо.
Прибрах кофата и четката, после седнах. Опитах да се залъгвам, че ми е добре, защото съм натрил носа на онзи ленив урод. После осъзнах, че изобщо не ми е добре. Ама какво правеше той, за носа ли ме водеше? Изгледах го свирепо. Той си затрая. Продължих да седя. Да върви по дяволите. Така му се пада. Нека си седи и да изгние дано, недоносче скапано.
По някое време запитах:
— За какво хлътна?
Той ме погледна въпросително.
— За какво те вкараха? — поясних аз.
— За скитничество.
— Липса на средства за самоиздръжка или неустановен адрес?
— Средства.
— И колко ти лепна съдията?
— Не съм го виждал. Нямам представа колко ще ми даде.
— А, значи чакаш присъда, така ли?
— Аха. В петък по пладне. Обаче дотогава ще съм навън.
Разсмях се.
— Адвокат ли имаш?
Той поклати глава.
— Слушай — рекох аз, — не си тук заради нечия жалба, разбра ли? Властите са те вкарали, властите ще те съдят. Никой няма да свали обвинението. Колко ти искат за гаранция?
— Триста.
— Имаш ли ги?
Той поклати глава.
— А можеш ли да намериш отнякъде.
— Никаква надежда.
— И смяташ да се измъкнеш?
— Точно така.
— Не и преди петък.
— Напротив. Преди петък. Утре. Чакай и ще видиш.
Огледах мършавите му крайници.
— Тоя затвор е на четирийсет и две години и още никой не се е измъквал от него. Аз, дето съм метър и осемдесет и осем и тежа сто кила без дрехите, пак не бих се опитал. Какво остава за теб?
— Чакай и ще видиш — повтори той.
Седнах и се замислих. Направо не беше за вярване. Та той и от пода едва се изправяше. Сила имаше колкото дървеница, а кураж — още по-малко. И се канеше да излезе от тоя затвор с неговите четириметрови стени и решетки от закалена стомана! Дадено, щях да изчакам.
— Ти си бил още по-тъп, отколкото изглеждаш — рекох аз. — Първо на първо, глупаво е изобщо да мислиш за бягство от тая бастилия. Второ на второ, глупаво е да не изчакаш съда. Ще си излежиш като хората — няма да е повече от два месеца — и излизаш спокойно.
— Грешиш — отвърна той. Усетих тревога в странния му, гърлен глас. — Чакам присъда. Още не съм минал нито разпити, нито досие и преглед. Ако ме осъдят — а попадна ли в съда, това непременно ще стане — трябва да мина на преглед. Всеки доктор — та бил той и затворнически — ще даде мило и драго, за да ме вкара в рентгена. — Той потупа чудовищната си гръд. — Видят ли снимките, вече няма отърване.