— Какво те мъчи?
— Нищо не ме мъчи. Просто така съм устроен.
— Какво ти има?
— Благодаря, добре съм. А ти?
Добре де, негова си работа. Млъкнах. Но направо се шашнах от дългия разговор. Не бях подозирал, че може да приказва толкова много.
Въпреки всичките ми закани, на обяд той си взе порцията, че и малко отгоре. Почти не разговаряхме; Кроули сякаш изобщо не се интересуваше какво става наоколо. Някой нормален човек би се тревожил, като знае, че скоро отива на съд. Още повече пък, ако замисля бягство. Но не и Кроули. Просто си седеше и чакаше да мине времето. Дявол да го вземе, вместо него аз се тревожех!
Към два след обяд резетата издрънчаха.
— Идвай, Кроули — рекох. — Дават ни шанс да се разтъпчем наоколо. Ако имаш пари, можеш да си купиш четиво или нещо за пушене.
— И тук си ми е добре — рече Кроули. — Освен това нямам пари. Продават ли шоколад?
— Аха.
— Ти имаш ли пари?
— Двайсет цента. Точно за две седмици ще ми стигнат, ако не си навивам по повече от две-три цигари дневно. Инак никому не давам и пукната пара.
— Майната им на цигарите. Донеси четири блокчета шоколад. Две плодови, едно кокосово и едно с карамел.
Изхилих му се в лицето и излязох, мислейки, че тоя път имам с какво да разсмея момчетата. Обаче някак тъй стана, че никому не успях да кажа за Кроули. Нямам представа защо. Тъкмо понечих да заговоря с един и пазачът го викна. Рекох здрасти на друг, а той ме прати по дяволите, имал си грижи и не му било до приказки. Просто не вървеше. Веднъж си помислих, че ще потръгне — с един от чистачите; ама тъкмо рекох „Ей, да знаеш какъв съкафезник си имам“, и звънецът задрънча да се прибираме. Едва успях да изтърча до лавката преди да хлопнат кепенците. Върнах се горе в килията. Подадох на Кроули шоколадите. Той ги взе, без да обели дума — даже не благодари.
Не си приказвахме до късно, чак додето мина вечерята. По някое време той попита как да сгъва одеялото, че да му е по-топло. Показах му. После скочих на горното легло и рекох:
— Тая нощ опитай да поспиш.
— Какви ги дрънкаш? — попита той.
— Снощи приказваше насън.
— Не си говорех сам — сконфузи се той.
— И с мен не говореше, сигурен съм.
— Разговарях с… брат си — каза Кроули и се разсмя.
Боже мой, що за смях само! Някак си се изцеждаше от него, беше дрезгав, писклив, приглушен и сякаш нямаше край. Надникнах през ръба на леглото, защото си помислих, че може изобщо да не е смях, а някакъв припадък. Лицето му беше обтегнато, очите плътно затворени. Добре де, обаче и устата му беше затворена. Устните стиснати една до друга. Устата му беше затворена, а той продължаваше да се смее. Такъв смях още никога не бях чувал — идваше нейде отвътре, от гърдите му. Нямах сили да го понасям. Ако не престанеше незабавно, аз щях да престана да дишам. Или да ми спре сърцето. Животът ми се изцеждаше през порите, превърнат в пот. Смехът ставаше все по-тънък, все по-писклив и силен, обаче знаех, че аз го чувам, Кроули го чува — и никой друг. Тъй продължи додето престанах да чувам смеха, но въпреки туй знаех, че не е спрял, а когато най-сетне спря, веднага разбрах, макар да не го чувах. Стисках зъби с такава сила, че ме заболяха кътниците. За известно време май съм припаднал, после заспах. Не помня нито как изгасиха лампите в девет, нито как минаха на проверка.
Неведнъж са ме хвърляли в тъч и знам какво е да се свестиш след припадък. Но тоя път беше като обикновено събуждане, тъй че трябва да съм заспал. Както и да е, още не беше утро. До разсъмване сигурно имаше три-четири часа. Бледата луна висеше над стените на затвора и хвърляше мътни лъчи към мен и Кроули. Няколко минути полежах неподвижно и чух Кроули да говори. А сетне чух някой друг да отговаря.
Кроули приказваше за пари.
— Трябва да намерим пари, Бъб. Адски неприятна история. Мислехме, че не ни трябват. И без пари взимахме каквото си искаме. Обаче видя ли какво стана? Само защото не съм пръв красавец, онова ченге взе да задава въпроси. Вкараха ни тук. Сега трябва да се измъкнем. Ще се измъкнем, дума да няма; но ако намерим пари, повече няма да се повтори. Ти ще измислиш нещо, нали, Бъб?
И тогава чух другия глас. Онзи, скърцащият, дето се смееше снощи. Не беше гласът на Кроули! Говореше някой друг. Да бе, знам, че е глупаво. Правилникът е железен: по двама души в килия, по един на легло. Обаче двама разговаряха, а аз не обелвах и дума. Изведнъж изпитах чувството, че мозъкът ми цвърчи и пуска мехури като яйце в тиган.
— Дадено, бе — изписука онова гласче. — Пари се намират лесно. Особено пък за нас с тебе, Кроули. Хе-хе! — И двамата се разсмяха. Кръвта ми застина в жилите и не смеех да мръдна. Гласът продължи: — А сега за бягството; нали знаеш как ще го направим?