— Аха — рече Кроули. — Леле, Бъб, без теб съм за никъде. Какъв мозък имаш, мой човек, какъв мозък!
Гласът отвърна:
— Няма да останеш без мен. Хе! Опитай само!
Въздъхнах дълбоко и тихичко, после бавно се надигнах и провесих глава през ръба на леглото, за да видя. По-смаян не съм бил през живота си и няма да бъда. Или по-изплашен. След като видях онова, с мен бе свършено. Човек живее заради един миг. Като онзи дребен стар доктор, дето изродил пет близначета. Никога не му се било случвало преди. Нямало и да му се случи повече. От онзи момент нататък ставал излишен. Като детектив от криминално книжле, след като е разкрил убиеца. Всичко опира до едно — кой го е сторил. Стане ли ясно, ченгето отпада. Край на книгата. И с мен беше така; щом видях брата на Кроули, вече нямаше накъде. Онова бе върхът.
Да, брат му. Двамата с Кроули бяха близнаци. Като Сиамските, само че единият беше голям, а другият малък. Колкото бебе. Имаше само горна половина и стърчеше от гърдите на Кроули. Само че онзи грамаден гръден кош беше тъкмо затова — да крие дребосъка. Вече споменах, че се затваряше като стрида. Боже мой!
И тъй, приличаше на бебе. Толкова дребно, искам да кажа. Но не беше бебе, нищо подобно. Имаше чорлава, ситно къдрава коса. Лицето бе дълго и костеливо с тежки, гладки клепачи. Много мургава кожа и криви кучешки зъби от двете страни на устата — два отдолу, два отгоре. Ушите бяха леко заострени. Тая твар имаше собствен разсъдък, обаче от пръв поглед личеше, че не е цвете за мирисане. Злобно същество, казвам ви, злобно до дъното на душата си. Е, това беше престъпният мозък на Кроули. А самият Кроули му служеше просто за впрегатно добиче. Разнасяше го насам-натам и вършеше каквото му се нареди. Подчиняваше се изцяло на този свой брат… както и всички останали! Аз например. Парите за тютюна; чистенето; грижите за храната на Кроули — всичко това бе дело на ситния близнак, всичко. Не е моя вината. Никой никога не ме бе прецаквал по тоя начин!
После то ме видя. Както беше отметнало грозната си главичка да се разсмее, изведнъж размаха кльощавата си ръка и изцвърча:
— Хей, ти! Заспивай! Веднага!
И аз… заспах.
Не знам как е станало. Ако съм спал през цялото време, тъмничарите щяха да ме отмъкнат в лечебницата. Но Господ ми е свидетел, нямам представа какво се е случило от онзи момент до два след пладне. Сигурно близнаците са ме държали замаян. Обаче трябва да съм се измил и облякъл; сигурно съм ял, а и бас държа, че ония двамата не са си измили сами канчето. Така или иначе, следващото, което си спомням, е как резето на килията издрънча. Докато стоях и го зяпах, Кроули пристъпи зад мен и аз усетих очите му върху гърба си. Два чифта очи.
— Давай — рече той. — Какво чакаш?
— Нещо си ми направил — отвърнах. — Какво?
Той само рече:
— Тръгвай.
Тръгнахме заедно по коридора, после надолу по дългото желязно стълбище към двора. Бяхме извървели някъде към петнайсет-двайсет крачки, когато Кроули прошепна:
— Сега!
Бях като бомба, натъпкана с експлозив. Зареден, с махнат предпазител и ударникът на неговия глас ме взриви. Просто избухнах. Пред мен имаше двама пазачи. Хванах ги за вратовете и блъснах главите им една в друга тъй яростно, че се размазаха. Изревах, завъртях се и хукнах към стълбището с кикот и крясъци. Затворниците се пръснаха на всички страни. На първата площадка един пазач посегна да ме хване. Сграбчих ченгето, метнах го през рамо и побягнах нагоре. Долу отекнаха два гърмежа и куршумите с пльокане се забиха в тялото на пазача. Продължавах да тичам, а той опита да се хване за парапета и чух как китката му изпращя. Метнах го през перилата и той се стовари върху някакъв друг надзирател. Онзи тъкмо се целеше в мен и когато се сблъскаха, пушката изгърмя. Куршумът рикошира от стъпалата и улучи право устата на един затворник от втория етаж. Аз обаче крещях по-силно от него. Стигнах до третия етаж и хукнах покрай килиите, продължавайки да се кикотя. После рязко спрях, преметнах крака през парапета и седнах на ръба. Двама пазачи откриха огън по мен. Калпаво стреляха — от дванайсет куршума само три ме улучиха. Стъпих на долния ръб, облегнах се назад, разперих ръце и почнах да сипя диви проклятия, а от устата ми капеше кръв. Долу на първия етаж тъпчеха затворниците по седем-осем в килия. Пазачите изведнъж се отдръпнаха като кралска свита, за да сторят път на някакъв тип с автомат в ръцете. И автоматът запя. Чорлав трубадур с басов инструмент свиреше серенада за един луд великан на балкона. Устоях на мелодията само миг, сетне полетях надолу, като се премятах из въздуха, смеех се, кашлях и плачех.