— Тогава и твоята не е. Ти изискваш от мен нещо, което никоя друга не би се осмелила да поиска, а пък отказваш да удовлетвориш малкото ми желание да дойдеш веднъж в замъка.
— Повели ми и ще се подчиня. Само освободи Катомбо!
— Наистина ли? Ще дойдеш ли? Тази вечер?
— Да! Но няма да мога да намеря пътя и жилището ти.
— Ще дам заповед да не заключват резервата. Точно един час преди полунощ на шосето, което води за Фюрстенберг, ще се намира една карета. Необходимо е само да кажеш на кочияша думата „важда“ и той ще те докара при мен. Няма да говори с теб и ти също ще му кажеш единствено тази дума, защото никой не бива да знае къде си пребивавала.
Още дълго седяха те заедно. После той напусна тайно резервата, а Лилга се върна обратно при своите. Ваджината веднага й даде знак да отиде при нея.
— Срещна ли го? — попита я напрегнато.
— Досега бях при него.
— Попита ли го за Катомбо?
— Да. Катомбо е запрян.
— Къде?
— Не зная. Той е отишъл в жилището на графа, за да го убие. Заловили са го и сега трябва да умре.
Сбръчканите черти на старицата се свъсиха.
— Не вярвай нито дума от всичките приказки на тоя излъскан мъж! Той иска да погуби Катомбо по една причина, която не ти е известна, но все някога ще научиш.
— Той няма да го погуби, той ще го освободи.
— Така ли каза? Не му се доверявай! Той е лъжец и измамник като своя баща. Опитай да узнаеш в какъв затвор се намира Катомбо! Ние трябва да го спасим.
— Той ще го спаси, той ми обеща.
Чертите на старата станаха още по-мрачни.
— Ако ти го е обещал, то и ти трябва да си му направила насрещно обещание.
Лилга сведе смутено поглед.
— Да — прошушна най-сетне. Знаеше, че много трудно може да убегне на ваджината.
— Какво поиска той от теб?
— Да говоря тази вечер тук в гората с него.
— Лъжеш! Това е твърде малко възнаграждение за свободата на Катомбо. Той може да се срещне с теб в гората и без такава жертва. Искаш да измамиш майка си, която същевременно е твоя ваджина? Мислиш, очите ми са помътнели, а духът ми е станал тъмен? Аз виждам и отгатвам онова, което искаш да скриеш от мен. Ти трябва днес да го посетиш в жилището му! Отговаряй!
— Да.
— И му го обеща?
— Да.
Старата гледа известно време безмълвно и замислено пред себе си. После рече:
— Чуй какво ще ти кажа! Ти трябваше със студено сърце да събудиш любовта в неговите гърди. Огъня ти си събудила, но сърцето ти не е останало студено, а пламти със същата жарава като неговото. Това ти искаше да премълчиш и да измамиш твоята ваджина. За наказание ще погубиш този човек, който за теб стои по-високо от моите заповеди. Днес ще отидеш при него и ако той после не те пусне, ние ще дойдем и ще те изискаме обратно. Но не допускай някой нещо да забележи!
Тя се извърна и сега Лилга разчиташе вече само на себе си. Потънала в дълбоки, безплодни размишления, тя се скита целия ден из леса, докато стана нощ и наближи часът, за който графът й бе отредил да отиде. Тя облече сега най-хубавата си премяна и се измъкна, наблюдавана само от ваджината, навън към шосето, на което след къса разходка действително видя да спира една карета. Кочияшът й помогна при качването, след като бе изрекла паролата, и подкара бързо към града. Палатът на Хоенег се намираше от другата страна на протичащата през Фюрстенберг река Олер и Лилга трябваше да се прехвърли с лодка. Графът я чакаше до едно външно стълбище, което водеше в градината.
— Ти можеш да си вървиш! — повели той на слугата и онзи мълком се отдалечи.
Хоенег пристъпи сега с Лилга до един прозорец странично от стълбището, който беше вече отворен, и се вмъкна през него, тя се поколеба.
— Влизай, без да се притесняваш — прошепна той. — Ще се възползваме от един таен път до жилището ми, за да не те видят.
Тя го последва и видя на светлината на снабдения със затъмняващи бленди фенер, който той измъкна, че се намира в някакво подобно на замък помещение, от което една неотличима от зидарията врата водеше към дълъг, нисък ходник. По едно тясно стълбище достигнаха през библиотеката до работната му стая. Тук той я накара да се настани на софата, седна до нея и взе ръката й.
— Лилга, любимо дете, колко съм ти благодарен, че изпълни желанието ми и дойде при мен!
— Тогава изпълни и ти моето и спаси Катомбо!
— Катомбо! — извика графът нетърпеливо. — Нека сега все пак говорим за любов, а не за тоя жалък обесник.
— Ама ти нали обеща да го освободиш, ако ти сторя хатъра.
— Не ти го обещах същински. Много е трудно да го измъкна от ръката на съдията.