— Питам дали вие сте ловеньи!
— Хм-м! Кой сте всъщност и как гласи името ви?
— Казвам се Каравей.
— Каравей? Братът на Лилга, който някога трябваше да стане наш важда и бе пратен по голямата вода, защото графът се страхуваше от него?
— Същият!
Сега вратата се отвори напълно и се показа една старческа фигура. Тя беше възсуха и силно прегърбена, но малките хитри очички блестяха с все още младежки огън, а движението, с което старият пристъпи напред и протегна на пришелеца скелетообразната си ръка, беше пъргаво и бодро.
— Бъди ми добре дошъл, господарю, и Бование да благослови идването ти в моята бедна колиба! Кой е мъжът с теб?
— Един приятел, който за мен значи колкото аз самият.
— Тогава нека бъде и той добре дошъл! Влизайте и се задоволете с това, което мога да ви предложа!
Те пристъпиха в ниското помещение, което освен една мизерна постеля съдържаше само още една груба маса и две също такива пейки.
— Ти назова името на моята сестра — подхвана Каравей, след като се бяха настанили. — Жива ли е тя още?
— Жива и могъща сред нашия народ.
— Жива е!
Само тези две думи изрече Каравей, ала в тях бе изразен цял един свят пълен с братска обич. После известно време остана тихо в бедняшкото помещение — радостната новина бе дошла твърде изненадващо за боцмана.
— Къде мога да я намеря? — продължи да се осведомява той, когато се посъвзе.
— В крепостта.
— Слава на Бование! Значи още днес ще я прегърна!… Но кажи ми, има ли тя някой мъж от нашия народ?
— Не.
— Или… или… деца?
— Не… не ми е известно.
— Е, това е добре! А сега бързо една закуска за мен и приятеля ми, Тибран! Ние имаме зад себе си дълъг път и ще се зарадваме на някоя порядъчна глътка.
Затвореният отиде до простия креват в ъгъла, който се състоеше от един чувал пълен със суха шума, избута го настрани и на бял свят се появи един капак в пода. Старият го вдигна, наведе се дълбоко и се върна с една грамадна стомна и един свински бут, който щеше да е в състояние да задоволи потребностите на четирима „сухоземни плъха“.
— Хайде, настанете се край моята сиромашка трапеза и вкусете даровете на вашия слуга!
Двамата не се оставиха два пъти да ги канят, а се „заловиха за работа“, Кормчията посегна първо към големия съд и гълта ли гълта, сякаш не се канеше да свърши. Когато сне най-сетне стомната, рече ухилен:
— Ей такава „сиромашка“ трапеза ми харесва. Откъде имате това превъзходно вино и този бут, Тибран?
— Е, всеки с връзките си — каза Тибран скромно. — Кралицата на хитаносите не е бедна и не оставя поданиците си да измрат от глад.
Двамата мъже си похапваха и пийваха така храбро от закуската, че в късо време виното и бутът се свършиха. Каравей избърса пръсти, без много да му се церемони, в панталоните и се надигна.
— Благодарим ти за гостоприемството, Тибран. Нека Бование те възнагради! Сега ние трябва да вървим.
— Значи искаш вече да ме напуснеш, без да ми разкажеш онова, което си преживял през всичките тия години?
— Да, аз тръгвам. Като узнах сега, че Лилга е жива, няма да имам покой, додето не я видя. Но едно насмалко да забравя. Каква е днешната парола, че да не ни спрат по път?
— Паролата ли? — попита Тибран и сбръчканата му уста се разтегли в усмивка. — Ти лесно ще я запомниш, защото за днес тя гласи: „Каравей“.
— Как? Каравей? — повтори циганинът удивен. — Това е музика за моите уши, защото ми привежда доказателството, че Лилга не ме е забравила, а все още мисли с любов за мен. Бование да я благослови за това!…
Последва ли човек тясната пешеходна пътека, водеща нагоре по поляната с колибата на Тибран, попада отново в еловия лес, който изпървом се проявява като гъст масив. Но колкото по-високо се изкачва пътят, който след късо време бива различим само от някое остро око, толкова гората става по-рядка. След един час дърветата правят място на ниски борови шубраци. При това теренът става все по-див и насечен. Непосветеният, попаднал сред този хаос от урви и пропасти, скални отломъци и стръмни скатове, би се объркал и едва ли би съумял да се измъкне от лабиринта без чужда помощ. Сякаш род великани е хазяйствал тук в отколешни времена: скални блокове от по двайсет центнера и повече представляваха топките, с които са играли, стръмни възвишения, израстващи като че в небето, образуваха стъпалата, по които са слизали, когато ги е обземало желание да се спуснат от своите шеметни висини, гдето само орелът описва своите кръгове и вие своето високо, недосегаемо гнездо.
Далеч горе, където нискостеблените борове едва намират оскъдна прехрана — самотни острови, губещи се сред морето от скални развалини — се източва в полукръг един тесен, едва два фута широк корниз около голо, стръмно бърдо. Вляво зее бездната, а вдясно канарите са възвисяват отвесно нагоре.