Само човек, комуто не се вие свят, може да се чувства сигурен тук — между небето и земята. След приблизително десет минути скалите се отдръпват и пътят излиза на една кръгообразна площадка, предлагаща място за около трийсетина души.
Една поразителна гледка се откриваше сега тук на удивеното око. Слънцето тъкмо захождаше и заливаше целия западен небосклон с пурпурни мастила. Върховете на планинските хълмове наоколо изглеждаха потопени в кръв, а мъгливите воали, пълзящи по скатовете, се багреха в розово-червено, сякаш се разтапяха от любов под целувката на сбогуващото се слънце, докато дълбоко долу сенките на вечерта лагеруваха в очакване на мига, когато последният слънчев лъч ще залезе и им предостави владичеството над планини и долини.
Това бе един чародеен спектакъл, предлагащ истинска наслада за човека, застанал на това откъснато от света място. Но дванайсетимата мъже, налягали в живописни пози по земята, не проявяваха разбиране за тези красоти. Или пък тази игра на природата не беше вече нищо ново за тях и те отдавна й се бяха преситили. Съдейки по облеклото им, те бяха цигани. Развличаха се с омазнено, протрито тесте карти, а едно шише прилежно обикаляше в кръг.
Светлината на залязващото слънце тук горе бе все още достатъчно силна, за да позволи да се различи, че тъкмо при мястото, където ридът отстъпваше най-назад, се намира една пещера. Вярно, достъпът към нея понастоящем бе препречен от циганите, които се изтягаха и седяха пред входа, сякаш имаха да пазят нещо скъпоценно в пещерата.
Ако някой съумееше да се прокрадне незабелязано покрай пазачите до входа на пещерата, сигурно щеше да се учуди на онова, което щеше да види вътре. Пещерата беше обитаема. Нейната подредба обаче се състоеше само от струпани едно връз друго одеяла, издаващи местата за спане, и няколко глинени съдини, служещи очевидно за кухненска посуда. На заден план имаше второ отверстие — през него, изглежда, се достигаше до още една или дори няколко пещерни зали.
А сега — обитателката на пещерата! Тя беше жена в напреднали години, облечена в пъстри одеяния и седеше на едно одеяло близо до входа. Това бе Лилга, повелителката на хитаносите. Погледът й беше отправен замислено в далнината към залязващото слънце, без никой да може да отговори на въпроса дали дивният слънчев заник стигаше в действителност до нейното съзнание. В лявата си ръка държеше няколко разгърнати документа. Те трябва да бяха от голяма важност за нея, както можеше да се заключи от внимателния начин, по който оставяше листата да се плъзгат през пръстите на десницата. Както седеше там, боравейки с книжата почти като с карти, тя досущ създаваше впечатление за една от онези старогермански норни [105], които държат съдбините на смъртните в ръцете си и ги насочват с невидими нишки.
Най-сетне тя стигна, изглежда, до яснота на мислите си. Надипли грижливо книжата, загъна ги в една кърпа и малкият пакет изчезна в пазвата й. После стана и се отправи към входа.
— Хорги!
Един млад, схватлив на вид мъж се надигна и се отзова на нейния повик в пещерата.
— Имаш ли нещо ново да доложиш?
Тонът на гласа й звучеше малко морно, сякаш говоренето й костваше вътрешно усилие, макар погледът на нейните очи да не навеждаше на предположението, че е загубила нещо от своята дееспособност.
— Не — бе отговорът на запитания.
— Какво прави нашият мил Амброзиус Натер, който си дава толкова много труд да ме намери?
Попитаният се ухили, давайки възможност човек да се възхити на блестящите му зъби.
— Ох, важдина, ние бляскаво го отведохме в заблуда! Понастоящем неговите шпиони са по петите на Петерман, когото аз преди няколко дена — знаеш, господарке, как ме бива за такива неща — навлякох в женски дрехи и го нацапотих с червила и белила. Сега те те търсят в севера на страната, докато ние дебнем при южната граница големия шаран, който няма да ни се изплъзне.
Ваджината се усмихна.
— Сътворил си го остроумно! Поне за известно време се освободихме от опасния човек, додето се усети, че сме го разиграли като маймуна… Какво знаеш за ковашкия син?
— На него Натер действително му е току по петите. За съжаление докторът, види се, въпреки своята ученост не е толкова умен като нас, защото иначе щеше да се погрижи за някое подставено лице! В останалото обаче му свалям шапка! Аз се удивлявам как съумява да наблюдава тези тарикати, макар че едва ли е в състояние да стори една крачка, която да остане незабелязана.