— За теб всичко е възможно.
— Може би!
— Тогава го освободи!
— При едно условие!
— Какво е то?
— Да останеш завинаги при мен, Лилга!
— При теб? Та нали дойдох само за един час!
Той я притегли към себе си и прокара милващо ръка по косите й.
— Наистина ли ме обичаш, красива хитана!
— Да.
— Тогава остани при мен! Защото само при това условие мога да спася Катомбо.
Тя сведе объркано поглед. Любовта спореше в душата й с чувството за момински свян и сдържаност.
— И какво ще правя тук?
— Ще бъдеш моя повелителка, моя жена!
Той продължи да говори ли, говори. Гласът му имаше онзи галещ тембър, който бе в състояние да оплете и по-опитно момиче от Лилга. Разказа й за великолепието и разкоша, които я чакаха, и я омая с такива бляскави обрисовки и обещания, че съпротивата й отслабна. Накрая тя каза:
— Вярвам ти и ще остана. Но сега и ти ще освободиш Катомбо?
— Да.
— Сега веднага?
— На часа. Ще дам заповед да го пуснат.
Той се изправи, но момичето го задържа. Дали въпреки всичко съмнението не беше надигнало в нея своя предупредителен глас?
— Аз трябва да присъствам. Трябва да се убедя, че той действително може да си тръгне!
Онзи се ухили.
— Мила, малка невернице! Ще изпълня волята ти, за да се успокоиш и убедиш напълно. Но ще ти е приятно ли всъщност Катомбо да те види?
— Не, ала той трябва да разбере, че оставам при тебе, за да го спася.
Хоенег излезе на коридора и влезе оттам в една стая, където двама мъже, изглежда, чакаха неговата поява. Те носеха униформата на графски лакеи и навярно бяха негови доверени хора.
— Идете да доведете циганина! Аз ще ви заповядам да го освободите, ала въпреки това вие ще го хванете отново и ще го тикнете пак в зимника! Погрижете се цялата работа да мине без свидетели!
След това се върна при Лилга, на която си личеше, че окачва не без боязън появата на своя досегашен възлюбен.
След известно време вратата се отвори и единият от мъжете влезе.
— Ще разпореди ли нещо милостивият господар за затворника?
— Влезте заедно с него!
Катомбо пристъпи вътре. Първият му поглед падна върху момичето.
— Лилга! — Той отскочи назад, сякаш бе видял привидение. — Какво правиш тук?
— Помолих милост за теб.
— В този час? Аз не се нуждая от милост, искам само справедливост.
— Наречи го както искаш, милост или справедливост — намеси се графът. — Аз ще изпълня желанието ти, ти си свободен. Снемете му въжетата и си вървете!
Слугите се подчиниха на заповедта и напуснаха стаята. Катомбо протегна и раздвижи ръце, за да възвърне циркулацията на кръвта, и после се обърна към Лилга.
— Ела!
Графът сложи ръка около кръста на момичето и го притегли съм себе си.
— Ти тръгваш сам, Лилга остава при мен.
— Ах!
Катомбо изрече само тази сричка, ала нейният тон даде ясно свидетелство за чувствата, които нахлуха в него.
— Не можех другояче да те спася — оправда се момичето с видимо смущение.
— На тази цена не искам да бъда освободен — прозвуча презрително. — Ти и бездруго беше изгубена за мен, ала не трябва да замазваш измяната си с великодушие, което е една коварна лъжа. Ти се унижаваш. Аз нямам вече задължение да те спасявам — това би било напусто, но те моля, върни се обратно при ваджината, защото аз отивам отново в моя затвор.
— Това с нищо няма да те ползва, Лилга остава при мен дори и да отхвърлиш свободата — отвърна графът.
Въпреки болката, разкъсваща вътрешността му, Катомбо съумя да възпроизведе една горда усмивка. Той изпъна ръст и пристъпи една крачка по-близо.
— Наистина ли вярваш, че е в намерението ми да остана затворен? Аз исках само да видя и докажа, че моето спасение не е нищо друго освен едно самомнително лицемерие. Аз тръгвам. Лилга съжалявам, но теб презирам. Ти ми ограби най-свидното, което имах. Ще ме видиш отново, когато дойда да ти подиря сметка.
Той излезе през вратата и закрачи към стълбището. Долу стояха двамата лакеи, край които трябваше да мине, ако искаше да стигне до главния вход. Единият пристъпи насреща му.
— Тук е вече заключено. Ела назад!
Той тръгна надолу по един дълъг коридор. Катомбо го последва, вторият слуга пък закрачи след него. Първият отвори в другия край на коридора една врата, зад която се разкри началото на стълбище.
— Оттук надолу!
Циганинът стигна светкавично до познанието какво възнамеряват с него. Извърна се рязко, събори на земята стоящия зад него и се затича обратно по коридора. В съседство с портала се намираше една малка врата, чийто ключ бе в ключалката. Той я разтвори с бързината на мисълта, влезе и тикна резето.