Когато файтонът се появи отново от най-близката извивка на пътя, зад която беше изчезнал, Шуберт улови ръката на стоящия до него съдържател.
— Буря да отнесе марса и брама! Кой пък е оня?
— Кой?
— Е, оня там във файтона!
— Познаваш ли го?
— И още как! Това е… това е Катомбо!
Боцманът се обърна изумен към приятеля си.
— Какви ги приказваш? Ти претендираш да познаваш Катомбо? Та аз за това хич нищичко не знам.
Кормчията малко се смути.
— Защо да не го познавам? Навремето служех като матрос на един английски боен кораб и станах свидетел как той… но това е една история, за която… за която предпочитам да не говоря. Но аз тогава огледах внимателно мъжа и мога да заложа броненосец срещу пирога, че онзи чернобрадият там е Катомбо… Ама я вижте картинката там до него! — опита да придаде той на разговора друго русло. — Та това не е ли най-изисканата Геновева, толкова красива и фина, сякаш съзерцаваш някой изящно съоръжен с мачти и платна бриг. Дяволът да ме отнесе, тя е по-хубавичка даже и от моята… от моята… която така красиво ме заряза на сух док.
Съдържателят също проучваше внимателно приближаващото возило. Внезапно той сложи длан над очите, като за да види по-добре.
— Я погледнете младия мъж, който седи на капрата!
— Защо? — попита кормчията.
— Нали преди малко ви разправях за прочутия капитан Фалкенау.
— Да… и?
— Е, онзи мъж там прилича на Фалкенау като една капка на друга.
— Да не сте мръднал, кръчмар? Не виждате ли, че той е само лакеят на двамината във файтона?
Съдържателят поклати глава недоумяващо и само наполовина убеден.
— В името на всички контрабандисти и черноборсаджии по света! Такава прилика още не ми се е вясвала. Ако онзи мъж там носеше моряшки дрехи наместо ливрея, то щях със сто свети клетви да се закълна, че това е той.
— Я не ставайте за смях! Какво ще дири насам Фалкенау, посред Валдегебирге! Но я идете пред кръчмата! Хората ей сега ще довтасат.
Не мина много и видяха очакваните да се задават по тясната пътека. Пашата и дъщеря му вървяха начело, Фрик Уилмърс ги следваше с пътната чанта.
Докато съдържателят поздравяваше знатните гости с дълбоки метани, очите на пашата се спряха на Каравей, който го наблюдаваше с израз на напрегнато очакване. В следващия миг стоеше пред него.
— Право ли виждат очите ми, или се заблуждават? От нашата последна среща изтекоха повече от двайсет години, но тези черти са незабравими за мен. Каравей, приятелю, братко, ти ли си наистина?
Трепет на най-чиста радост прелетя по лицето на запитания.
— Да, аз съм, Катомбо! Слава на Бование, която ни събра след толкова дълга раздяла.
Двамата приятели потънаха в обятията си — великият адмирал и низшият, презиран от света хитано. Сърцето разлика в общественото положение не знае. То предявява своето право, независимо дали бие под хермелина на княза или рубашката на работника.
Когато радостта от срещата бе достатъчно изразена, пашата се осведоми:
— Как е „тя“, Каравей?
— В добро здраве и щастлива, че не и се гневиш.
— Кога мога да я видя?
— Ще дойде, когато другият, когото очаква, е на мястото.
— Кой е той?
— Ще разбереш. Балдуин, не би ли дал сигнала, та ваджината да получи вестта, че тъй дълго жадуваният е пристигнал?
Кормчията кимна и се отдалечи към билото на хълма. Приблизително петдесет метра нагоре по склона имаше сред гората една малка поляна. Той измъкна една бяла кърпа от джоба си и я разпери насред поляната. Сетне я затисна с камъни, за да не я издуха вятърът, и тръгна, обратно към пивницата.
Когато излезе от гората на шосето, видя до файтона на пашата да стои един друг, който току-що беше дошъл от срещуположната страна. Един знатно облечен господин крачеше по посока кръчмата, докато неговият кочияш — една дълга, крепка фигура, се занимаваше с конете.
Кормчията пристъпи към дългуча.
— От Фюрстенберг ли идвате?
Запитаният хвърли удивен поглед на външността на кормчията.
— Да, ако нямате нищо против.
— Тогава господинът, дето тъкмо отива към кръчмата, сигур е доктор Брандауер?
— Щом вече го знаете, значи хич не е неопходимо да питате.
При тези думи по чертите на моряка потрепна нещо като светкавица на позрението.
— Сега, след като говорих с вас, вече не — ухили се той радостно. — Вие в действителност не сте кочияш, нали?
— Не ми хрумва. Аз съм главен калфа при придворния налпантин и изковач на оръжия майстор Прандауер.
— Имате ли още родители?
— Не.