— Или някакви други роднини?
— Не, само един прат, който тръгна по вода.
— И се казвате Томас Шуберт?
— По дяволите! Откъде знаете името ми?
— А брат ви се казва Балдуин?
— Да, Палдуин. Не съм го виждал парем двайсет години. Как опаче знаете вие името му?
— Понеже… понеже… Томас, аз веднага те разпознах по изговора, няма ли и ти да ме познаеш?
— Сегичка ми просветна! Да не пи пък да си Палдуинът, дето ми носеше чудесните ампалеми? По дяволите, каква радост! Ела до гърдите ми и дай да те прегърна, ако наистина си ти, гиди стари, скъпи пеглецо!…
Докато двамата братя лежаха в прегръдките си, в кръчмата се състоя друга среща. Макс тъкмо се канеше да влезе през отворената врата и едва не се сблъска с един мъж. Това бе Фрик Уилмърс, който бързаше към файтона, за да прибере един забравен предмет. При вида на доктора от него се изплъзна възклик на удивление.
— Макс! Макс Брандауер! Възможно ли е! Как се озова насам?
Затвореният погледна учудено мъжа в ливреята, употребил спрямо него свойското „ти“. В следващия миг обаче той също бе разпознал Артур и го сключи в обятията си.
— Артур, ти? Теб най-малко съм предполагал да срещна тук. Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш…
— Стой!… Ти вероятно си получил все пак последното ми писмо от Карлсхафен?
— Разбира се.
— Е, аз нали ти писах, че ще придружа пашата в планините, при което действително си нямах понятие за кои краища се касае… Но не е ли по-добре да влезем в тази малка стаичка тук? Аз съм моряк и се казвам Фрик Уилмърс и такъв трябва да си остана в близко време. Пашата сега не бива да знае, че се познаваме.
Когато двамата се настаниха в тихото помещение, Макс улови ръката на приятеля си и се осведоми усмихнато:
— Как вървят работите с твоята звезда? Очаквам, както прочетох от писмото ти, че тя също се намира тук?
— Наистина е тук — засмя се Артур със сияеща физиономия. — Жалко, че не мога да те представя. Де само да не беше тая проклета потайност!
— Е, може би скоро ще дойде времето, когато тя ще отпадне.
— Мислиш ли? Но ти ме навяваш на една мисъл. Чуй, Макс, какво подслушах. Добре че тъкмо теб срещнах, защото ти си единственият, на когото мога тук да се доверя. И тъй… ще има война между Норланд и Зюдерланд.
— Зная вече.
— Толкова по-добре! Но затова пък сигурно ти е неизвестно, че в най-близко време у нас ще избухне революция.
— И това ми е известно.
— Това… ти… е… известно? — запита Артур сащисано. — Откъде имаш познания за тези неща?
— За това по-късно! Аз изобщо имам много да ти разказвам.
— Любопитен съм да го чуя. Но аз имам още една новост, която дори теб ще слиса: в предстоящата война Нурван паша ще поеме главното командване над зюдерланската флота.
— И по този въпрос получих сведения, действително само преди няколко дни.
— Човече, ти всезнаещ ли си? Кой ти го издаде?
— Лилга, циганката.
— Не… е… възможно! Откъде ще знае Лилга неща, за които никой си няма представа?
— Това и за мен е загадка, факт е обаче, че онзи ден получих от циганката едно писмо, което освен тази новина съдържаше покана да дойда насам в планините. Касаело се за някакво важно обсъждане.
— В такъв случай може да се предполага, че и на Нурван паша е назначена среща тук от Лилга?
— В това аз не се съмнявам — потвърди Макс.
— Но, мътните го взели, за какво пък?
— Аз си имам моите догадки, ала не знам дали засега бива още да ги изразя. Иначе имаш ли още някоя новина да ми кажеш?
— Да, нещо, което лично те засяга. Принцеса Аста от Зюдерланд, която ти… знаеш вече какво искам да кажа… трябвало да стане графиня Хоенег.
Докторът погледна спокойно усмихнат приятеля си и отвърна:
— Трябвало да стане но няма да стане графиня Хоенег. Взети са мерки по въпроса.
— Ти не поставяш във все по-голямо удивление. Как можеш да го твърдиш така категорично?
— Защото предпоставката за целта няма да се реализира.
— Каква предпоставка имаш предвид?
— Че граф Хоенег няма да стане херцог.
— Човече… приятелю… ти наистина си всезнаещ! Точно тази вест си бях спестил за края, та да те изненадам. Стаява се човек под чуждо име да подслушва тайни, и, когато с напрягане на всички духовни сили, му се удава да узнае нещичко, преви откритието, че напусто си е давал труда, понеже тези тайни вече не са тайни. Дяволът да го отнесе това шпиониране!… С него не можеш пожъна никакви лаври.
Докторът бе принуден да се засмее над комичното негодувание на своя приятел.
— Примири се, Артур! Аз на драго сърце съм готов да поделя с теб лаврите, които досега съм спечелил.