— Благодаря ти, но не вземам нищо даром. Знае ли херцогът за всички тези неща?
— Знае и са взети всички превантивни мерки, за да бъдат заловени държавните изменници в собствената им примка.
— Слава Богу! При това положение съм спокоен. А сега позволи да си вървя! Хората не бива да ни виждат заедно, за да не заподозрат, че ливреята ми е само маскарад. Остани засега със здраве и не забравяй, че тук съм само морякът Фрик Уилмърс!…
Салонът на „Горната пивница“ вероятно никога не беше подслонявал едно така забележително пъстро общество като тази вечер. Бяха се сформирали две групи, които даваха вид, сякаш изобщо не си съпринадлежат. От едната страна — пашата, дъщеря му и Фрик Уилмърс, от другата — Макс, Томас, брат му Балдуин и Каравей. Един непредубеден посетител на пивницата едва ли би стигнал до мисълта, че двете групи са свързани от обща цел, и дори неколцина сред разделено насядалите бяха поклатили невярващо глава, ако някой им кажеше, че ги свързва и една друга, невидима и тайнствена връзка.
Харчовете по забавленията на една маса бяха плащани главно от Томас и Балдуин Шуберт. Първият тъкмо казваше:
— Циганката опаче ни кара дълго да я чакаме. Не пих казал нищо, стига само една ампалема парем да е останала на някого от вас.
Кормчията бръкна спокойно в джоба и измъкна на бял свят една грамаданска буца тютюн за дъвчене.
— Ето, старий комине!
— Плагодаря, Палдуин! Гризи си със своите зъби тая вещ! Ей, кръчмар!
Съдържателят приближи бързешката и се осведоми вежливо за желанието на пришълеца. Въпреки краткия престой на братята, той вече ги бе опознал като пиячи, които отдават заслуженото на неговите напитки. Те пиеха неимоверно много от всичко, що имаше, а и в плащането не бяха циции.
— Имате ли ампалема? — беше въпросът на ковача.
— Не…
— Човече, направете си ампалема, инак ще ви отнема патента за продажпа на спиртни питиета! Давайте каквото имате!
Съдържателят тръгна да донесе желаното. Макс извади от пълната си табакера за пури един къс и го подаде на своя верен придружител.
— Вероятно аз ще съумея да те подпомогна, Томас?
Този прие благодарствено пурата и повдигна очаквателно вежди.
— Ампалема?
— За жалост не — усмихна се Макс. — Това е само „Хавана“.
— Хавана? Също нелоша, макар и не най-допрата марка, която пез съмнение е „Ампалема“. Палдуин — обърна се към брат си — циганката дали пък знае, че заръчаните са пристигнали?
— Сигурно. Аз трябваше да й дам един знак.
— Знак? Какъв?
— Тук наблизо има една горска поляна, която се вижда от мястото, където стануват циганите. Лилга очакваше идването на двама поканени. Една бяла кърпа трябваше да й предаде новината. Първо пристигна Нурван паша, аз проснах кърпата на моравата. После дойдохте вие и аз пък я махнах. Това беше всичко.
— Нелошо изопретение! Дали опаче Лилга наистина…
Томас се спря изведнъж. Вратата се бе отворила и на прага застана тази, за която току-що бе дума. Хвърли един бърз поглед на присъстващите. Знаеше ли вече кои персони освен очакваните ще завари тук? Ако не, то във всеки случай показа никаква изненада. Върху Артур като че очите й се задържаха за частица от секундата повече отколкото върху другите, но после останаха приковани върху лицето на Нурван паша.
Той се бе надигнал при появата й. Сега те стояха за пръв път от почти двайсет и пет години отново един срещу друг — двама души, някога толкова близки и после толкова отдалечени един от друг. Погледите им се приковаха неотклонно, сякаш търсеха в отсрещния прилика с един верен спомен, а мислите им полетяха обратно през десетилетията до онзи час, който бе причинил толкова страдания за двете страни.
Ваджината вчера бе изненадана от неочакваната среща с брат си и се бе показала като слаба жена. За сегашния миг обаче бе съумяла да се подготви. По тази причина не й личеше някакво забележимо вътрешно вълнение, само мургавият цвят на лицето сякаш бе станал една отсенка по-тъмен.
От останалите присъстващи само един-единствен, а именно Каравей, беше запознат с връзката, съществуваща между великия адмирал на падишаха и циганката. Ето защо за всички освен него тази уговорена среща трябва да бе загадка. Но ако бяха на мнение, че и загадката на тази сбирка сега ще се разреши, то щяха да останат разочаровани. Лилга прекрачи напълно прага, на който се бе спряла, упъти се към пашата, подаде му ръка и каза с онзи безстрастен тон, с който хората бяха свикнали.
— Бование кара розите да ухаят и увяхват… Благодаря ти, че откликна на моята покана. Кое е момичето до теб?