— Ела — рече Каравей — да идем първо горе в замъка! После ще се наместим в някоя койка, където ще се намери по една добра глътка.
Кормчията погледна нагоре към хълма.
— Тогава да ударим направо по тоя пешеходен път, дето води към замъка като някоя въжена стълба.
Едва бяха извървели няколко крачки по пътя и Каравей спря.
— Стоп! Я погледни маата, който се спуща там под опънати платна! Познаваш ли го?
— Естествено. Това е Фрик Уилмърс!
— Откъде ли идва, а?
— Откъде идва? От пашата, чийто слуга е, и който живее като гост в замъка Фалкенау.
— Хм-м, спомняш ли си, че съдържателят на „Горната пивница“ каза, мъжът досущ приличал на капитан Фалкенау? Ами ако пък наистина е той?
— Но защо ще ходи като моряк?
— За да си направи някоя шегичка, както знатните люде понявга го вършат.
— Но там горе той беше като прислужник.
— Нищо не значи. На една такава хубавичка малка фелука, каквато беше момичето, аз също бих прислужвал, та даже и крал да бях.
— Какво ли ще каже като ни види?
— Скоро ще чуем. Ела!
Той улови кормчията за ръката и го повлече в един страничен храсталак. Артур приближи, без да ги забележи. Едва бе отминал и Каравей подвикна полугласно:
— Хер капитан!
Повиканият веднага се обърна. Двамата пристъпиха иззад храста — кормчията донейде смутен, боцманът обаче с една извънредно лукава физиономия.
— Прощавайте! До кого доплавахме тук, до моряка Фрик или до хер корветския капитан Артур фон Фалкенау?
— Защо?
— Защото се каним да вървим нагоре, за да подирим хер капитана.
— Какво смятате да правите при него?
— Необходимо е само той лично да го знае.
Артур хвърли един поглед наоколо и се убеди, че не могат да бъдат подслушвани.
— Аз съм капитанът. Какво имате да ми кажете?
— Хер, извинете, но ние трябва да отидем на сигурно, защото посланието, което носим, не бива да попадне в погрешни ръце. Можете ли да докажете, че говорите истината?
— Нищо по-лесно от това! Придружете ме до замъка!
Той се обърна и тръгна по същия път, по който беше дошъл. Стигнал при замъка, отведе двамата направо в жилището на управителя, където завари жена му.
— Е, майко Хорн, я назовете пред тези двама господа името ми, но истинското!
Жената направи пред Артур един дълбок реверанс.
— На заповедите ви, милостиви господарю! — И като се обърна към двамата моряци, продължи: — Този хер, е когото имате честта да говорите, е барон Артур фон Фалкенау, корветски капитан и…
— Достатъчно, стига! — отклони Артур ухилен. — Ее, майне херен, убедихте ли се?
Каравей сне без дума за отговор фригийската си барета от главата, издърпа хастара и измъкна наяве едно писмо. Капитанът разчупи печата, за да го прочете. То не беше дълго и имаше следния дословен текст:
„Хер капитан, добрахме се до сведения, че следващите дни ще опитат да сложат ръка на Вашата личност, за да лишат Норланд в предстоящата война от нейния най-способен моряк. Тъй като нашите цели са различни от тези на правителството, ние решихме да Ви поставим в течение на нещата. Ваша воля естествено дали ще ни повярвате, или не. Но в близко време бъдете нащрек!
Истинските приятели на Зюдерланд“
При четенето на тези редове Артур беше станал много сериозен. Той сгъна замислено писмото и го пъхна в джоба.
— Разкажете ми как стигна до вас това послание. Двамата осведомиха за поръчението на Лилга, която ги бе довело в Зюдерланд и при събранието на революционерите. Не забравиха да споменат и речта, която бяха чули със собствените си уши. Капитанът ги слушаше с голямо напрежение и когато двамата свършиха разказа си, закрачи из стаята, погълнат от мисли. Накрая спря до прозореца и погледна надолу към пристанището.
— Норландци ли сте?
— Да.
— В отпуск?
— Не сме на служба.
— Какво ще правите сега?
— Хм-м — изръмжа кормчията, — ако имаше как, щяхме с първата отдала ни се възможност да отплаваме обратно за Норланд. Чини ми се, че хората там в най-скоро време биха могли да се нуждаят от някой и друг чифт свестни пестници.
— Имате право. Бихте ли ме придружили?
— Буря да отнесе марса и брама! — извика кормчията ликуващо. — Та тъкмо това е то, което най би ни харесало.
— Но работата е чепата. Известно ли ви е съдържанието на писмото, което ми донесохте?
— Не, ама можем да се досетим: хората ви предупреждават.