— Отгатнахте. Зюдерландци искат да ме заловят. Ето защо ще е трудно или даже невъзможно да се напусне страната по обичайния път. Но ако ми предоставите на разположение пестниците си, то ще е лесно да им направим кавал на носа. Забелязахте ли малката яхта долу в пристанището?
— Да.
— На нея съм хвърлил око. Тя принадлежи, наистина, на Нурван паша, моя гост, но той навярно няма да ми сърди вечно, ако я заема за известно време. Драговолно, разбира се, няма да я даде и по тази причина се нуждая от вашата помощ. Ние трябва да надвием екипажа, което няма да е трудно, понеже той се състои само от неколцина души Аз ви наблюдавах в планината и вярвам, че мога да разчитам на вас. Имате ли увереност в силите си за овладяване на яхтата?
— Ха! Какво ли има толкоз! — рече кормчията.
— Значи уговорено! Топ!
— Топ! — извика зарадван кормчията.
— Топ! — потвърди и боцманът.
— Благодаря ви. Аз не мога, наистина, още на мига да ви кажа кога ще имам необходимост от вас, но ще ви уведомя навреме. Сега-засега бъдете мои гости. Майко Хорн, погрижи се на тези господа да не липсва нищо! Пашата за всичко това естествено нищо не бива да узнае. Ето защо ще е по-добре да не се мяркате пред очите му. Той ви видя при Лилга и би могъл да се усъмни…
Един великолепен ден се бе ширнал върху суша и море. Слънчевите лъчи искряха по вълните и оцветяваха водите със златни, сребърни и пурпурни мастила, от които, когато някой гребец изплуваше сред тях или някоя риба се стрелнеше от повърхността, сякаш се разсипваха блестящи диаманти, перли и рубини. А от високия бряг помахваше растителност, чиято наситена, сочна зеленина освежаваше окото.
Там горе в градината на замъка Фалкенау имаше беседка, в която седеше едно Божие създание, наслаждаваше се на красотата на околността й вдишваше с пълни гърди балсама от ароматни ухания — Зулейка.
До нея бе заела място майка Хорн, управителшата, с грамадно пенсне на носа и чорап за кърпене в ръцете. Тя беше разбрала, че няма защо да се срамува от тази малко обичайна, но пък толкова необходима работа пред младата туркиня. Напротив, деликатните ръце вече й бяха помагали прилежно в подобни неща.
Независимо от насладите на природата двете жени се намираха в процес на много оживен разговор.
— И това голямо пътуване значи изобщо не ви навреди? — попита майка Хорн.
— Ни най-малко. Аз дори се чувствам извънредно укрепнала. И, майчице, не ви ли прави впечатление, че съм станала красива? Това помургавяло лице пред бледите страни отпреди, нали?
— Да, детенце, вие сега изглеждате необикновено здрава. Но има прекомерно много мъже, които обичат бледите страни повече от загорелите.
— Тъй, има ли такива? Папа казва, че обича загорелите страни, защото били признак на здраве. Хората разправят, че болникът никога не е с мургави страни. Представете си само колко странно щеше да изглежда, ако нашият матрос имаше бледни страни.
— Нашият матрос? Кой?
— Е, Фрик Уилмърс.
— А-а, да де, той си е „нашият“ матрос! И по време на пътуването той действително ли се държа много добре?
— Много добре, макар че често се налагаше да го изгълчавам. Той да имаше как щеше всяко камъче да маха изпод нозете ми и без оглед на себе си все мислеше само как да направи пътуването ни приятно и леко. Много бих желала да не беше моряк и слуга.
— Не? Че какъв пък?
— Ами… капудан-паша или генерал или… барон.
— И защо пък, детенцето ми?
— Защото… да, и аз не зная точно, може би защото тогава и той щеше да бъде така красиво обслужван, както сега той на нас прислужва, и… защото тъкмо на него от сърце бих пожелала такова нещо.
Майка Хорн се усмихна в себе си, изпълнена с разбиране.
— Вие навярно му симпатизирате?
— Да, защото той изобщо не прилича на моряк или слуга. Когато човек му даде заповед, той създава впечатление, че не я изпълнява от раболепие, а с удоволствие. Впрочем заповядва му само папа, аз винаги го моля, а когато говоря приятелски, той ме поглежда с чифт очи, с каквито… с каквито на някой друг изобщо не бих позволила да ме гледа.
— Защо, детенце?
— Защото… защото… не зная как да се изразя… но мисля, че такива очи може да има само онзи, когото човек обича.
— Струва ми се, вие много го харесвате? А то е все пак почти същото, като да го обичате.
Разговорът взе направление, което момчето не очакваше. Зулейка се изчерви.
— Да, това не го разбирам, а и защо ли тъкмо толкова ми се иска да беше капудан-паша, генерал или барон. Наистина си мисля, че би имал нужното умение. Но виждате ли парахода там, дето навлиза сега в пристанището? — отклони тя приказката по друга писта.