Выбрать главу

— Там ли? Да, има и много пътници на борда.

— Може би сред тях е и баронът, корветският капитан?

— Не ми се вярва, защото в този случай той щеше да се обади. Желаете да го видите ли, дете?

— Да защото толкова много съм слушала за него. Той нали бил най-добрият и храбър морски офицер в норландската марина.

— Да, това е вярно. А нашият стар господар, неговият баща, е най-добрият и храбър сухопътен офицер. Понастоящем той, наистина, няма нищо общо с войската. Вижте, сега параходът пристава и пътниците слизат.

— Те са поразително много, все мъже. Корабът, изглежда, идва отдалеч. Забелязахте ли господина със сивата коса? Той трябва да е много знатен, защото има слуга при себе си.

— Онзи ли? Е, да, моите очи не са така остри като вашите. Виждам, наистина… Господи Исусе, детенце, та това е моят милостив господар!

— Старият или младият?

— Старият естествено, защото младият все пак още няма такава посивяла глава. Сърчице, каква радост! Трябва да тръгвам, да ида веднага в къщата и да се погрижа да бъде посрещнат. Елате!

— Посрещнете го засега сама!

— Останете тогава тук или идете тайно в къщата! Аз политам.

И тя „полетя“ по чакълестата алея на градината с една бързина, на която никой не би я сметнал за способна при нейната възраст.

Първият, когото срещна, беше Фрик Уилмърс.

— Милостиви… исках да кажа Фрик… знаете ли кой току-що пристигна с кораба?

— Е?

— Милостивият господар. Той ей сегичка тръгна нагоре по хълма. Трябва да го посрещнем с ликуване.

— Стой! Няма да стане!

— Защо?

— Имам си своите основания. Не бива никой да знае, че той е дошъл. Кажете го само на вашия мъж и иначе се дръжте мирно и тихо. Аз ще го посрещна.

Той пристъпи към малката порта и забеляза барона, който, следван от един слуга, вече бе стигнал до половината възвишение. Този също го съгледа и направи радостно движение при разпознаването му. Артур обаче сложи ръка на устата. Бащата го разбра веднага и измина останалия участък от пътя със спокойно поведение, макар да не отгатваше причината, поради която трябваше да си налага ограничение при срещата със своя син.

— При кого желае да отиде господинът?

— При младия хер барон.

— Той замина.

— А-а! Вие кой сте?

— Казвам се Фрик Уилмърс, по принцип съм моряк, а сега — слуга на Нурван паша, пребиваващ понастоящем в замъка Фалкенау.

— Тъй! — ухили се баронът с разбиране. — В такъв случай значи вече знам кого имам пред себе си. Сега вие отгатнете аз кой съм!

— Не зная.

— Аз съм притежателят на този замък.

— Ах! Барон фон Фалкенау? Тогава прощавайте! Нямах честта да ви познавам. Това слугата на милостивия господар ли е?

— Така е.

Лакеят, който го придружаваше, бе назначен от стария Фалкенау едва в странство. Той следователно не познаваше Артур й заради него бе придаден на посрещането на бащата един толкова отчужден външен вид. Сега синът се обърна към него и посочи надолу към пристанището.

— Виждате ли малката яхта там, дето лежи до дебелия холандец?

— Да.

— Върнете се веднага и донесете вещите на вашия господар на борда на яхтата! Запитат ли ви, отговорете, че това става по заръка на капудан-пашата. Кормчията нека подгрее котела и да вземе документите за отплаване. Яхтата трябва днес във всяка минута да е готова за потегляне, вие останете отсега там и не се мяркайте на сушата, никой не бива да разбере, че хер баронът е пристигнал.

Слугата погледна въпросително господаря си. Този му кимна утвърдително.

— Стори го и не напускай яхтата, преди да съм ти заповядал!

Мъжът се отдалечи с куфара и сега баща и син останаха насаме.

— Защо това посрещане, Артур?

— Не тук, папа? Ела вкъщи! Пашата пише и още не те е забелязал. Когато не сме на четири очи, ще ме третираш като слуга.

— Къде живее Нурван?

— В твоите помещение?

— А дъщеря му?

— В стаята на кулата.

— Така си и помислих, че ще й избереш най-хубавото помещение. Ами ти къде остана? Разбира се, не в твоите покои, които са може би малко нещо твърде скъпо обзаведени за един моряк.

— Нанесох се в една стая в съседната къща… Тук сме вече.

Те бяха прекосили предната градина и стигнаха пред съседната къща. При врата стоеше управителят на замъка с жена си.

— Тихо! — повели Артур. — Къде е временно ангажираната прислуга?

— В замъка?

— Те не бива да знаят, че татко е дошъл. Ела, папа!

Той влезе с него в стаята, която си бе избрал. Едва тук прегърна и целуна баща си.