— Добре дошъл, скъпи, добри ми папа! Но как ме сполетя радостта да те видя така неочаквано отново?
— Бях телеграфически повикан от херцога. Дипломатическите работи през време на отсъствието ми ще води моят заместник. Въпреки бързината, която ми бе препоръчана, сметнах, че мога да направя малкото отклонение през Карлсхафен, за да те поставя в течение. Това е всичко. Какво означава спешното отзоваване, не съм в състояние, наистина, да кажа. Също така малко мога да отгатна както те принуждава да играеш ролята на слуга и да ме посрещаш по такъв тайнствен начин.
— Аз съм в положение да задоволя любопитството ти. Слушай!
И Артур разказа първата си среща с капудан-паша, както и необикновеното произшествие, при което бе спасил Зулейка от Нил. Когато бе свършил изложението си, извади от джоба писмото.
— Я прочети новината, която вчера получих!
Баронът прегледа бегло посланието. Четите му изразиха съмнение и удивление.
— И ти си убеден, че това предупреждение не ни връзва мечка?
— Първоначално и аз имах същия възглед, папа! Но когато разсъдих положението и го съпоставих с онова, което бях научил за тайното съзаклятие в Зюдерланд, отпадна и последното съмнение.
— Но никой няма право на такива крути мерки.
— Същото си казах и аз. Но какво означава право в една война, подета от интриги и коварство?
— Значи искаш да отпътуваш, момчето ми?
— Да. Естествено, не без теб.
— С кой кораб?
— Този въпрос вече не ми създава мъчнотии. За щастие яхтата на пашата лежи в пристанището.
— А-ха! Той ще ни я даде ли на разположение?
— Не. Първо, той самият се нуждае от нея и, после, нали стои насреща ни като противник. Следователно не бива да ни оказва съдействие, дори ако от лични съображения на драго сърце би го сторил.
— Значи се каниш да я обсебиш без негово знание?
— Да. Аз вече измъдрих един хубавичък малък план. Неколцината матроси ме считат за негов слуга и навярно ще могат да бъдат надхитрени.
— Не е нужно. Аз познавам тези хора от Константинопол. Пашата на няколко пъти ми предостави яхтата си на разположение за малки излети. Дойда ли и аз, те ще приемат и тук същото и ще ми се подчинят.
— Толкова по-добре, та да не се налага да прилагаме насилствени мерки. Иначе няма друг толкова подходящ съд, който да ни закара бързо до Норланд. Но кой идва там?
— Офицери! Сигурно теб ще търсят! Знаят ли, че присъстваш?
— Разбира се, папа. Това е комендантът с трима лейтенанти, които се отбиха при мен още в деня на пристигането ми. Той си е окачил официална физиономия.
— Ами предрешаването ти?
— За него те нищо не знаят. Не съм допуснал да ме забележат.
Управителят на замъка също беше забелязал идващите. Той пристъпи към тях на външното стълбище, така че двамата можеха да долавят всяка изговорена дума.
— Вие сте управителят на замъка Фалкенау?
— На вашите услуги, хер оберст!
— Пашата у дома ли си е?
— Да.
— Също хер капитана фон Фалкенау?
— Не. Той замина.
— А-а! — прозвуча с тон, издаващ видимо облекчение. — Накъде?
— Неопределено. Когато милостивият господар възнамерява някое късо пътуване за разходка, никога не може да се посочи със сигурност селището.
— Кога ще се върне?
— Може днес, утре, вдругиден, а може би и по-късно. Не зная.
— Хм! Веднага щом дойде, доложете! Имам с него един толкова неотложен разговор, че трябва да го проведем още щом пристигне.
— Ще доложа, хер оберст.
— Знаете ли къде се намира понастоящем баща му?
— В Константинопол.
— Хубаво. — Той се обърна към своите придружители. — Майне херен, за днес ние значи снехме от себе си това задължение. Върнете се, моля!
Артур и баща му видяха как лейтенантите незабавно се отдалечиха.
— Доложете за мен на пашата! — чуха сега отново гласа на полковника, който заизкачва след управителя стълбите на замъка.
Този се появи не след дълго отново и бързо прибяга през двора в стаята.
— Чуха ли господарите? — попита.
— Да — отговори старият барон. — Добре си свърши работата. Горе не долови ли нещо?
— Аз не подслушвам, както милостивият господар добре знае, но видях, че полковникът извади един голям плик, преди да влезе при пашата. Беше с княжеския печат.
— Това е достатъчно. Имаш ли представа защо полковникът пита за нас?
— Не.
— Той има поръчението да ни арестува.
— Не е възможно! — извика шокирано верният мъж.
— И все пак!
— Да. Той може на това да вярва — прибави Артур. — Ние ще заминем незабавно. Нека нареди Той на своята жена бързо да опакова бельото и облеклото ми! След четвърт час тръгваме.