— Къде трябва да бъде отнесен куфарът?
— Долу на яхтата на пашата. Да съобщи Той също на двамата норландски моряци, че трябва да ни чакат на пристанището. Но бързо!
Управителят на замъка се отдалечи все още сащисан. Кажи-речи току след него довтаса майка Хорн. Целият й външен вид издаваше най-голяма възбуда.
— Господи Исусе, моите мили, добри господари, та нима е възможно такова нещо! Милостивият господар пристигна едвам преди четвърт час и вече трябва пак да заминава? Ама това е… о, а аз стоя тук и бъбря! Трябва веднага да опаковам! След десет минути съм готова е всичко!
Тя изчезна също така бързо, както бе дошла. Артур извади един лист от вътрешния си джоб.
— Това ще ни е от голяма полза, татко.
— Какво е то?
— План на Карлсхафен, който тайно съм заснел. Погледни го!
Баронът го стори.
— Отличен!
— Ако херцогът ме дари с доверие и необходимите плавателни съдове са налице ще превзема пристанището и града въпреки всички укрепления и мини в рамките на най-кратък срок.
— Това доверие ти го притежаваш.
— Но корабите! Графът, когото сега изцяло прозирам, ги е разпилял. Бреговете на Норланд са оголени, така че за една атака по море изобщо не може да се мисли.
— Изглежда все пак е дадена някаква контразаповед. При пътуването си насам забелязахме няколко норландски кораба, които под пълни ветрила държаха курс към родината.
— Това би било щастие!
— Единия от корабите заговорихме. Той отиваше към устието на Олер. Но виж! Полковникът, струва ми се, вече си отива.
— Да, това е той и пашата заедно с него. Да се надяваме, той сега няма нужда от мен.
Нурван паша придружи офицера до вън пред портата и се върна. Лицето му беше много сериозно. Посещението на полковника трябва да бе от голяма важност. Но вместо да отмине, той влезе в настоящото помещение на Артур. Не забеляза веднага барона, понеже този стоеше на заден план.
— Фрик, приготви се за една бърза езда!
— Закъде, екселенц?
— За Катариненщат. Вярно, по това време влак не тръгва, но ако яздиш като неотдавна, то ще стигнеш преди следващия.
— При кого трябва да отида, екселенц?
— Право при княза, на когото едно писмо…
Той засече.
Очите му бяха паднали върху барона, когото веднага разпозна. Видя се, че се почувства изключително неловко.
— Хер барон!… Вие тук?
Баронът пристъпи напред.
— Както виждате. Мога ли да ви поздравя, или…?
— Да, можете, разбира се! — отговори пашата със сърдечност, като му протегна и двете си ръце. — Но кога пристигнахте?
— Току-що. Потърсих слугата ви, за да го питам дали приемате, тъй като естествено исках веднага да ви се представя, но чух, че полковникът бил при вас.
— Той тъкмо си тръгна, което ми напомня… ах, хер барон, аз се намирам спрямо вас в неприятно положение.
— Как тъй?
— Приятелството ми повелява да ви предам една важна вест, докато…
Той запъна, видимо смутен. Баронът продължи прекъснатото изречение:
— Докато дългът ви не го позволява, нали? Но аз се намирам в благоприятното положение да разреша тази дилема. Полковникът е споделил с вас, че се канят да арестуват моя милост и сина ми.
— Значи излиза, че сте вече осведомен?
— Не само по този пункт, екселенц. Пита се единствено дали смятате за свой дълг да проявите в тази връзка активност?
— Ни най-малко. Вярно, по непосредствен начин не бива да извърша нищо, което е в разрез с дълга ми, ала дори гостоприемството ви да не ме задължаваше с благодарност, пак нямаше да имам никаква подбуда да се правя на полицейски агент.
— Благодаря ви.
— Как ще постъпите?
— Веднага ще отпътувам.
— По какъв начин?
— По един много сигурен, но който не бива да ви спомена, тъй като трябва да се съобразявам с чувството ви за дълг.
— Аз бих ви предоставил яхтата си на разположение, ала трябва да ви призная, че току-що получих върховното командване на зюдерландските морски сили — една вест, която може би ще ви изненада. При това положение сега за съжаление…
— Разбирам ви напълно, екселенц. След четвърт час вие вече ще знаете с какъв прийом съм си послужил и после самият ще си кажете, че той е много сигурен.
— А синът ви, хер капитана? Него също го търсят.
— Той има представа за всичко и също така се намира вече горе-долу в безопасност.
— Тогава той изобщо няма да дойде насам?
— Навярно не. Впрочем ще ви помоля най-сърдечно да гледате на замъка Фалкенау като на свой, докогато ви е угодно.