— В такъв случай нека се сбогуваме!
Те си подадоха ръце и след като пашата призова приятеля към цялата необходима предпазливост, напусна помещението. Малко след това влезе управителшата.
— Опаковано е, милостиви господарю.
— Добре — рече Артур. — Чуйте, майко Хорн, нито пашата, нито неговата дъщеря трябва да знаят кой съм. Аз си оставам Фрик Уилмърс. Останалото ще ви нареди татко. Куфарът замина ли?
— Да.
— Тогава аз ще вървя. Ще сляза по пешеходната пътека, докато татко ще поеме по друг път. Довиждане, майко Хорн!
Добрата жена придърпа престилката към очите си.
— Господи Исусе, каква несрета, какво нещастие и беда! Какво ли ще каже фройлайн Зулейка, която толкова много държи на вас?
— Наистина ли?
— Да, така е. Само преди малко тя рече, искало й се да сте някой капудан-паша, генерал или барон.
— А! Защо?
— Е, тогава… тогава би могла да стане ваша жена.
— Така ли каза?
— Не, не точно, изтъкна други причини, ала аз все пак усетих накъде бие работата. Ах, мили ми, милостиви господарю, тя би била една фрау баронеса, каквато втора няма!
— Възможно! Та довиждане, значи!
Той напусна къщата. После, като стъпи в предния двор и се убеди с един поглед, че слугите с куфара са изминали вече половината път, побърза в парка към беседката, която Зулейка беше избрала като свое любимо кътче. Тя седеше вътре и го видя да идва.
— Фрик, мен ли търсите?
— Да. Исках да ви кажа сбогом.
— Невъзможно! Защо искате да си отидете? Татко ли ви го повели, или сте обиден?
— Не.
— Но защо тогава? Та говорете, де!
— Аз съм моряк и съм подвластен на херцога на Норланд, пред когото съм положил своята клетва. Хер пашата служи на княза на Зюдерланд, който е наш противник. Аз трябва да вървя.
— Това действително е причина. Но защо така внезапно?
— Ще го научите от хер пашата. Но аз не си отивам завинаги.
— Значи възнамерявате да се върнете?
— Да, ако не се срещнем преди това. Останете със здраве!
Той й протегна десница и тя не се поколеба нито за миг да сложи в нея своята ръчица.
— Сбогом, Фрик! Благодаря ви за всичко, което сторихте за мен и татко. Бих искала завинаги да можехте да останете при нас!
— Аз отивам в битката, милостива фройлайн. Вие навярно сте чула едно-друго от пашата, за да знаете какво предстои. Ако загина, то ще умра с мисълта за замъка Фалкенау и звездата, която изгря над него. Не падна ли, ние ще се видим отново и аз ще ви доведа един мъж, който отдълго напразно жадува да зърне вашия лик още веднъж така отблизо, както в онази нощ при Нил.
При последната част от неговите думи тя беше пламнала, сега бързо вдигна очи.
— При Нил? Ах! Кого имате предвид?
— Онзи мъж, комуто бе отредено блаженството да ви отнесе от талазите на брега.
— Него? Ох, възможно ли е… вие го познавате?
— Да.
— Кой е той? Как се казва?
— Артур фон Фалкенау, корветски капитан, син на барон Виктор фон Фалкенау, комуто принадлежи този замък.
— Откъде го знаете?
— Аз се намирах по онова време при него и сега също ще бъда при него. Сбогом!
Още преди да е съумяла да го задържи, той си беше отишъл. Тя естествено беше много изненадана. Отпусна се назад в креслото и се предостави на чувствата, възкресени в нея от тази неочаквана вест, докато приближаващи крачки я изтръгнаха от размисъл. Беше управителшата.
— Елате бързо, майко Хорн! Имам да споделя с вас нещо важно.
— Че какво пък, детето ми?
— Сега зная кой е бил той.
— Кой пък?
— Онзи. Ох, майко, Хорн, аз получих толкова радостна новина, че изобщо не съм в състояние да се владея. Отгатнете кого открих!
— Е, кого пък?
— Мъжът, който ме измъкнал тогава от Нил и ми спасил живота. Историята ви е известна, нали вече ви я разказах.
— Да, да. И вие го открихте? О-о, та това е чудно хубаво! Кой е той всъщност?
— Хайде отгатнете, де, той е ваш познайник.
— Какъв е? Ако зная това, може би ще отгатна.
— Той е норландски морски капитан.
Тук управителшата плесна удивено ръце.
— Да не би накрая пък моят скъп млад господар?
— Да, той. Представете си, тъкмо той ми е спасил живота. Неговият баща е приятел на папа, а аз живея в къщата му, без да подозирам и най-малкото.
— Забележително! Детенце, та от кого го научихте пък?
— От нашия моряк Фрик Уилмърс.
— А-а, от него!
— И представете си, Фрик бил тогава при капитана и всичко видял.
— Да, вярвам.
— Вярвате? Защо?
— Е… нали той ви го е казал.