— А-а, как тъй?
— Настъпиха обстоятелства, които ни принуждават максимално да ускорим нашето дело. После ще ги чуеш. Аз ще ги изнеса на събранието.
— Графът също ли ще дойде?
— Не. По-късно аз ще го уведомя за нашите решения.
— Още днес?
— Веднага щом свършим. Но чуй! Изглежда, постът приближава.
Действително някой крачеше сега тихо по пътя.
— Откъде? — попита го Натер с половин глас.
— От битката.
— Накъде?
— Към победата.
— Добре. Можеш да застъпиш на службата си. Ние продължаваме нататък.
Двамата се отдалечиха към кладенеца, а последно дошлият остана, за да поеме стражата. От време на време се присъединяваше някой нов, който се легитимираше с паролата и можеше да продължи. Макс и херцогът преброиха над двадесет фигури.
Сега, види се, всички бяха налице, защото постът се отдалечи на няколко крачки и се изтегна в тревата.
— Какво ще правим? — попита херцогът шепнешком.
— Нека определи Ваше сиятелство!
— Да надвием мъжа, така че да не съумее звук да издаде, и после да държим другите в плен в кладенеца, докато пристигне помощ да ги отведем.
— Мога ли да си позволя друго мнение?
— Говори, Макс!
— Ако беше графът при тях и имахме убеждението, че те са взели всичките си документи, то планът на Ваше сиятелство щеше да е отличен, защото цялото ръководство на движението щеше да падне в ръцете ни и щяхме да имаме всички потребни доказателства, за да изобличим техните престъпни планове. Но тези две предпоставки за съжаление не са налице. Ако ние заловим тези хора, които не сме в състояние да подслушаме, не знаем дали ще можем да докажем някога нещо срещу тях. Вероятно никой от тях няма да направи признание и графът като главна персона ще ни се изплъзне.
— Ти си прав, но какво предлагаш?
— Ние чухме, че този Натер ще посети графа веднага след свършване на тайното заседание. Да послушаме двамата там не е нищо невъзможно, а после…
— …после — вметна херцогът ревностно — ще ги арестувам.
— Прощавайте, Ваше сиятелство, това би било опасно.
— Как тъй?
— През тайния ходник могат да рискуват да отидат в библиотеката най-много двама души, сиреч само ние двамата. Така следователно ние ще стоим двама срещу двама и дори и да ги превъзхождаме, ще е достатъчен един вик на графа, за да ни отведе в неговите ръце. Той е обграден с помагачи. В случай че изчезнем безследно, кой ще докаже, че това е станало тъкмо при него?
— Баща ти, който стои в неговата градина и ще чака завръщането ни.
— Ако Ваше сиятелство изчезне, на него ще му липсва необходимата срещу графа сила. И кой знае колко надалеч се е разпростряло вече влиянието на този човек, така че усилията на всички почтени хора да са напразни, та дори и свързани с голяма опасност.
— Ти си много черноглед. Трябва ли стремежите на един владетел, който мисли само добруването на своя народ, да се недооценяват толкова много и да намират такава неблагодарност?
— Ваше сиятелство, бих могъл да изрека тук една тежка дума, ала не бива.
— Позволено ти е!
— Ваше сиятелство говори за владетел. Кой е и кой е бил този владетел? Аз зная, че този въпрос може да лиши мен и близките ми от благоволението на нашия обичан херцог, но въпреки това го изказвам. Защо четата на недоволните нарасна по този начин? Ако бе валидна волята на херцога, то цялата страна щеше да благославя своя владетел. На Негово сиятелство в последно време се позволява да има един съвсем бегъл поглед върху метода и начина, с които графът злоупотребява с оказаното му доверие. Аз съм синът на ковач, обичам почтеността и откровеността, свикнал съм на честната сила. С чука в ръка и право по главата на змията и всички гадини, които умеят да отровят и най-добрата воля!
Той замълча. Херцогът също. Вярно беше, думите на младия мъж бяха едно необикновено дръзко дело, но той се уповаваше на сърцето на своя височайши приятел и не сгреши в сметките си. След няколко минути почувства ръката си уловена от херцога.
— Благодаря!
Това беше всичко, което владетелят каза. Отново измина известно време, преди да продължи да говори:
— Значи да оставим всички да се изплъзнат?
— Всички, до един.
— Натер?
— И него. Той не би признал нищо. Така само биха се объркали всички нишки, от които се нуждаем за разкриването на неговите машинации. Според мен да заловим първия, който ни попадне.
— Той също нищо няма да признае. Та нали ти самият изрази преди малко мнението, че от никого не бихме узнали нещо.