— Вие знаете безграничното ми доверие към вас. То е причината да не хвърлям навсякъде личен поглед и поради това в някои пунктове съм по-малко осведомен от вас. Тъкмо сега се предлага отново възможност да ви помоля за разяснение. Какви са отношенията ни със Зюдерланд?
— Те са по всеки параграф приятелски.
— Но се чува все пак за тайно съсредоточаване на войски по границата?
— Маневрени учения, Ваше сиятелство.
— А-а, такава ли била работата! Вие осведомен ли сте за намерението, довело Нурван паша в Зюдерланд?
— По здравословни съображения.
— Говори се, че щял да поема командването на някаква марина?
— Султанът не би дал на разположение своя капудан-паша.
— А ако все пак го стори?
— Невъзможно! Но аз веднага ще бъда информиран.
— Принцеса Аста ми каза, че в рамките на три дена възнамерява да напусне Норланд.
— За жалост!
— Тази както духовита, така и сантиментална млада дама ми стана приятна. Ще се чувствам малко самотен и поради това отзовах барон Виктор фон Фалкенау, понеже забелязвам, че много съм се затворил и се нуждая от компания. Колко дълъг отпуск има неговият син?
— За неопределено време.
— Него също бих желал да видя. Доведете го телеграфически!
Физиономията на графа остана непроменена, ала не така спокойна бе неговата вътрешност. Какво трябваше да значи този странен разговор? Защо херцогът приказваше все за неща, които при настоящите обстоятелства бе най-добре да останат неспоменати?
Отново настъпи продължително мълчание, докато минаха край една закрита кола, на капрата на която седеше придворният ковач.
— Познавате ли този мъж, драги графе? — попита херцогът.
— Естествено! Ковачът Брандауер.
— Той е честен и верен поданик! Няма много от този сорт. Неговият син е от същата проба. Аз съм го взел под специална закрила и съм убеден, че има бъдеще.
Това бе отново един язвителен намек към графа. Той го почувства много добре, ала трябваше да премълчи. След известно време над градчето се видяха покривите, кулите и зъберите на здравното заведение.
— Имате ли нещо да възразите срещу предложението ми да посетим психиатричната клиника, драги графе? Все ми се иска да изненадам управата. Ще ви бъде ли удобно?
— Разбира се.
— Човек никога не може да държи достатъчно зорко под надзор един такъв дом, както и вие навярно бездруго знаете. Впрочем дирекцията тук е само временна — едно положение, което ние можем да отстраним.
Каретата спря пред портата на клиниката. Хората бяха видели да идва и разпознали пасажерите й. Двама лекари — бившите асистенти, стояха в директорската стая в готовност за посрещане и съпровождане на високите господа. Представиха им книгите, в които цареше образцов порядък.
— Преди да пристъпим към проверката — рече херцогът — искам да направя още една малка забележка. Придворният ковач ще пристигне тук съвсем скоро, за да предаде един, както изглежда, неизличимо болен, с когото трябва да се отнасяте с най-голяма строгост. Дръжте всичко в готовност за приемането на един буйстващ от най-лош сорт! Нека веднага с пристигането си бъде отведен в номер едно и да стои усмирителна риза. Когато стане това, уведомете ме!
— Както заповяда Негово сиятелство — рече единият лекар. — Но позволете забележката, че номер едно е една от най-големите килии, която трябва да се ползва за двама пациенти.
— Зная. Скоро ще пристигне и втори, който ще прави компания на първия.
Един знак на лекаря бе достатъчен да повика в приемната неколцина надзиратели за посрещането на очаквания. След това херцогът се обърна отново към графа.
— Касае се, както казах, за един буйстващ от най-лош тип. Подхвърлиха ми, че сте познавал този мъж.
— Как е името му, Ваше сиятелство?
— Амброзиус Натер.
Графът рязко трепна, ала мигновено се овладя.
— Ваше сиятелство, аз не познавам никакъв Натер.
— Но някой си мосю Мерикур?
— Също не.
— Трябва ли моят достоверен източник да се е заблудил? Аз ще ви представя болния. Може би тогава ще си го спомните.
В този момент на входа се позвъни. Херцогът извади бележника си, написа няколко реда, откъсна листа и го предаде на двамата лекари.
— Майне херен, тази заповед да се изпълни стриктно и дословно.
Затворените хвърлиха един поглед на написаното и им пролича, че то буквално ги ужаси.
— Възможно ли е, Ваше сиятелство? — попита единият кажи-речи разтреперан.
— Не само е възможно, но аз ви го повелявам. В името на моята немилост!
— Подчиняваме се, Ваше сиятелство. Но вън се позвъни. Сигурно очакваният пациент е пристигнал.