— Майсторът там ли е вече? — попита един.
— Естествено, той ми нареди да ви помоля да напуснете руините поотделно, така че между единия и другия винаги да се съблюдава едно разстояние от петдесет-шестдесет крачки. Сега ще помоля господа военните да пристъпят напред.
Призованите излязоха от кръга на останалите.
— От списъка зная, че сте осемнадесет, и виждам, че не липсва никой. Пред вас ще изложа специалната молба да не отивате в „Тиволи“, а да останете тук. Спуснете се в кладенеца, където Негова светлост, чието име няма да спомена, ще ви потърси и ще ви предаде своите стратегически и тактически указания. Мога ли да докладвам, че сте готови?
— Да.
— В такъв случай аз привърших. И тъй, моля, да спазвате пак съответната дистанция! Сега аз тръгвам, после ще се видим отново.
Той се отдалечи и слезе по пътя.
— Кой там? — прозвуча долу тихо. — Брандауер.
— Ах, хер доктор. Слава Богу! Успя ли дръзновеното дело?
— Напълно. Хората от войската, като най-опасни и много вероятно въоръжени, аз обезвредих. Те остават горе в кладенеца, където са ни подсигурени.
— Великолепно! Другите?
— Ще идват поотделно в помената дистанция. Вие направихте ли вашите приготовления?
— Посрещането е така уредено, че съзаклятниците ще бъдат обработвани с прецизността на машина.
— Ето го идва първият!
Една фигура приближи бавно по пътя, отмина и изчезна. Не се долови нито звук. Вторият, третият, петият, десетият… всички те идваха, отминаваха и изчезваха със същото безмълвие.
Най-сетне и последният освен поста бе отминал.
— Всички? — попита лейтенантът.
— Да. Само стражът стои още горе. Убеден ли сте, че при вашите хора всичко е наред?
— Да. В противен случай щяха да ми докладват.
— Дайте ми само един унтерофицер и десет войници!
Лейтенантът се върна няколко крачки назад и даде съответното нареждане. Веднага след това приближи поисканото отделение.
— Хер унтерофицер, придържайте се до мен! Нека хората ви се освободят от пушките си и да ни следват безшумно. Те трябва само да ми помогнат да похлупя един кладенец — разпореди Макс.
Той се заизкачва с унтерофицера. Горе към него прозвуча паролата. Той даде познатия отговор.
— Скоро ли ще дойде Негова светлост? — попита постът. — Нали и аз трябва да отида в „Тиволи“.
— Та Негова светлост е тук — отговори Макс, посочвайки придружителя си. — Вие можете да вървите, защото аз ще поема стражата. Останалите вече в кладенеца ли са?
— Да, всички.
— Тогава можем веднага да действаме!
При тези думи той хвана поста с лявата ръка за гърлото и повели на войниците:
— Вържете го и му запушете устата!
Това стана за нула време. Сетне те го последваха с тихи стъпки към кладенеца. Въжето висеше вътре. Макс го изтегли.
— Тъй, сега те са наши, защото не могат да излязат. Но за по-голяма сигурност ще покрием отвора така, че да осуетим всяко измъкване. Наоколо има камъни. Залавяйте се за работа!
Няколко плочести камъка бяха сложени върху кладенчовото гърло. Върху тях бяха струпани други, докато се получи нещо като пирамида, която отвътре бе невъзможно да бъде отместена. Пълководците бяха пленени без всякакъв изглед за съпротива.
Малко преди това, в непосредствена близост до столичния град се разигра едно друго събитие, което нито херцогът, нито Макс Брандауер бяха очаквали.
В психиатричната клиника ключарят и жена му седяха на вечеря. Но те, изглежда, се занимаваха повече със своите мисли, отколкото с яденето.
— Знаеш ли го наистина съвсем точно? — попита тя.
— Определено.
— Ужасно!
— Да, ужасно. Един граф в усмирителната риза!
— Без човек да може да даде на това гласност.
— Той винаги ни е давал добър бакшиш.
— Той Брандауер обаче хич нищо.
— И херцогът също не.
— Графът би платил много, страшно много само да можеше да се освободи.
— Естествено.
— Ние сме бедни.
— Макар да съм от толкова дълго на служба. Двайсет години вече играем в лотарията, без никога и един пфенинг да сме спечелили. Който си няма късмет!
— На всеки човек идва веднъж късметът. Главното е обаче веднага да се възползва от случая.
— Кога пък е трябвало аз да използвам случая?
— По-рано не, но днес.
— Кога и къде?
— Глупчо!
— Ха! Разбрах те вече. Но работата е рискована.
— Съвсем не. Ти имаш ключовете.
— Това е вярно. Аз мога да отида навсякъде.
— Ето на! Няма да мине много и надзирателят на първи коридор ще дойде да поиска да бъде сменен за вечерята. Тогава би могъл да уредиш пазарлъка. През това време никой няма да дойде.