— Човек не може да знае. Напоследък се случиха толкова много необичайни неща, та никога не си сигурен. Двамата лекари са все на крак.
— Аз ще застана на стража и ще те предупредя, ако забележа нещо подозрително.
— Хм-м, така става. Може би дори работата ще е много по-проста, отколкото се опасявам. Па нали и графът е сам в килията си.
— Виждаш ли! Работата изисква само малко кураж.
— Би могло да се опита. Колко да му поискам в този случай?
— Пет хиляди талера.
— Хич не ми хрумва! Ако ще рискувам такова нещо, то трябва да получа толкоз, че спокойно да мога да преживявам от лихвите.
— Е?
— Двайсет хиляди!
— О-о, това е прекалено много!
— Не. Графът като нищо ще каже „да“. Той е богат и сигурно ще даде сумата, ако има избор между свободата и лудницата.
— Е, тогава опитай!
— Ще отворя страничната порта и всичко така ще уредя, че върху мен да не може да падне никакво подозрение. Ама как да ми плати графът?
— Ще трябва да го уговорите.
— Иска ми се да обмисля нещата.
Той се облегна назад и заумува върху дръзкия план, додето споменатият надзирател се появи.
— Ключар, поеми моя коридор за половин час!
— Добре!
Той изкачи стълбите. Когато се убеди, че надзирателят се е отдалечил, а жена му застанала на своя пост, отвори килията на графа, влезе и разкопча ремъците на усмирителния стол.
— Хер граф!
— Кой… какво?
— Аз съм, ключарят.
— А-а, Той! Какво иска Той?
— Да ви спася!
С един скок графът застана на крака. Думата „спася“ беше възвърнала цялата му дееспособност.
— Той иска? Кога?
— Днес през нощта. Вие винаги сте бил добър и щедър господар, така че аз ще се заема с рискованото дело.
— Човече, ако Той ми казва истината, то аз ще Го възнаградя кралски. Да ми каже Той колко ще поиска.
— Колко ще има добрината хер графът да даде?
— Двадесет и пет хиляди талера, наброени още днес на плочата.
— Вярно ли, милостиви господарю? — попита ключарят, стреснат от размера на цифрата.
— Давам честната си дума.
— Къде и как ще получа парите?
— В брой в моя замък.
— Така не става. Би трябвало самият аз да дойда с вас, а после може да ме издадете.
— Нищо не вреди. Аз ще нося грижата за Неговата сигурност. Има ли Той жена?
— Да.
— Добре. Нека се погрижи Той значи за една кола за трима души и да вземе веднага жена си! Още с пристигането ни във Фюрстенберг ще си получи парите, а когато на сутринта открият моето бягство, Той вече ще е на път с препоръките ми за Зюдерланд.
— Аз ще го обсъдя с жена си, хер графе. Но сега трябва…
— Стой, още нещо! Как всъщност изглеждат нещата в столицата?
Ключарят го погледна учудено.
— Какво имате предвид, милостиви господарю?
— Е, от вчера сутрин нищо особено ли не се е случило? Имам предвид дали са извършени арести?
— Арести? Доколкото зная, не. Вярно, при хлебаря Кнаучке нахълтали с взлом, ама досега не са се добрали до дирята на крадеца.
Графът зяпна ключаря с безгранично изумление.
— И това е цялата новост в столицата?
— Да, кажи-речи. На Кожухарската улица също някаква злосторна ръка строшила една витрина…
— Човече? Тези неща са ми напълно безразлични. Аз имам предвид дали не е чул Той нещо за министъра на войната или… или… за шефа на полицията?
— Не.
Графът измери на няколко пъти възбудено килията. Та това беше във висша степен непонятно! Още не са предприети никакви арести! Сякаш хората си нямаха никакво понятие за имената на останалите съзаклятници. Министърът на войната и шефът на полицията още си стояха на свободна нога! Но тогава и още нищо не бе изгубено, а, напротив, всичко спечелено, ако успееше да влезе във връзка с тях и им подадеше уговорения сигнал. Какъв триумф за него да спечели в последния миг играта от своите врагове, които го смятаха вече за безвреден!
Тази мисъл го въодушеви. С едно отривисто движение спря пред ключаря.
— Човече, да решава Той бързо! Аз трябва да съм свободен, и то още днес! В този случай съм готов да покача сумата на трийсет и пет хиляди талера. Да върви Той сега и да уговори работата с Неговата жена! И да вземе Той тази нощ няколко бланки за депеши!
— Добре — рече ключарят треперейки от възбуда. — Ще се пробвам в работата. Но сега трябва отново да ви пристегна.
— Ама не така сурово като преди!
— Не мога другояче, веднага би се забелязало.
Графът съзна, че трябваше да се подчини и се остави послушно да, бъде препасан с ремъците на стола. Ключарят излезе вън в коридора и чака, додето бе отново сменен.