Беше малко след четири и половина, когато Макс зави със своя военен конвой в улицата, на която се намираше домът Хоенег. Пред портата чакаше една карета, запрегната с два огнени коня, които нетърпеливо риеха с копита земята. Брандауер беше отдалечен още на приблизително сто крачки, когато видя двама мъже да излизат от къщата и да се качват в каретата. В единия му се стори, че е разпознал графа. В следващия миг враните дръпнаха, каретата се раздвижи и пое стремглаво към Макс и десетимата му придружители. Докторът едва има време да се учуди, че каретата се насочи не към полето, а към вътрешността на града, и екипажът беше вече отминал. Един бърз поглед осведоми Макс, че във вътрешността на купето действително седеше Хоенег. В следващия миг беше съставил своя план. С няколко исполински скока настигна каретата и се метна на лакейското място. Нито кочияшът, нито пасажерите го забелязаха и екипажът продължи да се носи със същата бясна бързина. Макс имаше още време колкото да даде на войниците знак с ръка да се затичат след каретата, после близкият уличен завой го скри от техните погледи.
Пътуването не продължи дълго. Пътникът без билет се учуди немалко, когато каретата спря пред палата, предоставен на принцеса Аста на разположение след заминаването на брат й. Какво се канеше да прави графът при нея? Бързо и още преди кочияшът да се е смъкнал от капрата, за да отвори вратичката на каретата, той отскочи и се скри във входа на най-близката къща. Графът слезе и изчезна в сводестата порта на палата.
Макс изчака десет минути, защото вероятно от толкова се нуждаеше принцесата, за да се подготви за приемането на ранната визита. После напусна скривалището би и се запъти, вдигнал яката на пардесюто и нахлупил ниско шапката над челото, към тунела на портата, през който бе влязъл графът.
На стълбището го посрещна портиерът.
— Къде искате да отидете? Сега не е време за посещения.
Макс извади от джоба издадената от херцога легитимация.
— Я погледнете, моля, този документ! Не мисля, че ще отпратите пълномощника на Негово сиятелство.
Вратарят тутакси стана по-учтив.
— Простете! Не можех да зная. Вашето идване навярно е свързано с визитата на граф Хоенег?
— Разбира се. Аз имам да му предам една много важна вест. Накъде го насочихте?
— В салона на Нейно височество.
— Къде да го търся?
— Първи етаж, втора врата вдясно. Мога ли да водя милостивия хер?
— Благодаря! Все ще се ориентирам.
С тези думи той беше вече отминал пазителя на къщата и побърза нагоре по стълбите. Стигнал до указаната врата, се ослуша. До него проникнаха приглушени гласове. Различи един женски и един мъжки. Бързо решил, натисна тихо дръжката на бравата и открехна леко вратата. Сега бе в състояние да разбира ясно всяка дума.
— Е, добре, Ваше височество, в такъв случай нека бъда откровен. Вие трябва незабавно да напуснете с мен града, а може би и страната, защото войските на вашия баща още днес ще прекрачат границата на нашата страна.
— Вие бълнувате, хер граф. Какво би могло да накара моя баща…
— Има много основателни причини, Ваше височество!
— При това положение той щеше да ме повика обратно, за да не подхвърли на опасност свободата ми.
— Така беше и замислено, ала събитията настъпиха толкова внезапно, че вашето навременно отзоваване беше невъзможно. Още днес норландският народ ще се надигне, за да обяви граф фон Хоенег за херцог…
— Ах! — прозвуча изплашено.
— Вашият баща нареди марш на войските, за да подкрепи шансовете на споменатия…
— О-о, отгатвам!
— Досегашният херцог още тази вечер ще престане да бъде определяща сила. Съдбините на Норланд от утре ще лежат в други ръце.
— Във вашите?
— Да.
Това да прозвуча с една сигурност, каквато графът в дъното на душата си не изпитваше. Той се надяваше, че телеграмите, които беше изпратил на своите довереници извън столицата, са стигнали до своето предназначение, и че въстанието още днес ще се разпростре из цялата страна, изключвайки столичния град, където правителството беше останало победител. Де само да знаеше, че и неговите доверени хора от провинцията, на които още се надяваше, по това време вече се намираха в полицейския арест!
— Графе! — извика принцесата. — Сега виждам ясно. Отговорете ми! Вашите политически кроежи касаят ли и моята особа?
— Само малко? Ваше височество, признавам, че един от най-лелеяните ми планове е бил един съюз между Ваше височество и моя син да…
— Моля, не говорете нататък! — прекъсна го принцесата с остър тон. — Вашият син никога не е притежавал симпатиите ми. А що се отнася до вас, хер граф, то вашият пост изискваше от мен уважение, наистина, но сега аз опознавам във ваша милост най-низостния характер, който някога съм срещала. Вие сте един държавен изменник! Вие хвърлихте дори върху мен мръсотията, която е полепнала по вас. Защото докато аз тук се радвам на крайно гостоприемство, то бива възнаградено от близките ми по ваши подбуди с най-оскърбителна неблагодарност. Хер граф, аз ви презирам! Махайте се веднага от очите ми, в противен случай ще повикам прислугата!