На този рязък отговор графът дълго време остана мълчалив. А после гласът му прозвуча с онзи хриплив тон, който е признак на най-мъчително самообладание.
— Това ли е последното ви решение, принцесо?
— Последното!
— Тогава нека ви кажа моето решение! Ние трябва и ще победим, а в този случай аз имам устното и писмено обещание на вашия баща, че вие ще станете съпруга на моя син. Вие също ще трябва да се преклоните пред ярема на политиката, както стотици други жени.
— Никога!
— Нека отложим временно този въпрос! Аз искам само окончателно да ви попитам дали ще пожелаете да напуснете незабавно града.
— Не, оставам. Аз искам да докажа, че нямам ни най-малко нещо общо с вашето предателство. Сега си вървете! Нямам миг повече за вас.
Макс долови шум, като че графът приближи до принцесата. В миг изблъска напълно вратата и влезе. Поздравявайки с един дълбок поклон пламналата от възбуда дама, той се обърна към графа:
— Хер графе, прощавайте, че се намесвам във вашата беседа!
Изненаданият се обърна и страшна уплаха се изписа на лицето му при вида на натрапника. Но той бързо се съвзе.
— Какво търсите тук? Как влязохте?
— По съвсем същия път като вас, хер граф!
— Вън, мерзавецо!
— Ще остана, защото имам да говоря с вас, но ви умолявам да си служите с по-пристоен начин на изразяване. Чуйте, хер граф! Вие казахте, армията на Зюдерланд още днес щяла да настъпи, а аз ви казвам, че тя ще бъде разбита. Вие твърдите по-нататък, че народът още днес щял да се надигне, а аз твърдя, напротив, че до бунт няма да се стигне, тъй като всички лица, с които тъкмяхте кроежите си, са отстранени. От това можете сам да осъзнаете, че и по-нататъшното ви уверение, дето херцогът довечера вече щял да бъде свален, няма да се окаже вярно. Хер граф, вие сте мой пленник!
При тези разкрития графът беше стоял като вцепенен. Сега лицето му се обагри в кървавочервено.
— Ха! Тъкмо вие претендирате да ме плените? Смехотворно!
— Скоро ще си проличи дали думите ми трябва да се приемат като смехотворни — рече Макс спокойно. — Хер графе, не ме подценявайте! Аз съм този, който се добра до дирите на вашето съзаклятие. Аз съм също този, който разшифрова книжата на вашия съюзник. Ние следователно знаем имената на вашите оръдия, известни ни са всички и снощи ги заловихме. Ваша светлост идва твърде късно и аз, тъкмо аз, стоя пред вас, за да ви дам съвет, който при настоящите обстоятелства е най-добрият за вас.
— А-а, вие… вие искате да ми дадете съвет?
— Да, аз! А вие ще постъпите добре, ако се вслушате в този съвет. Двамата Хоенег са свършени, ако не съумеят да се ориентират в промененото положение на нещата.
— Наистина ли? — присмя се графът. — И какъв е съветът, който се каните да ми дадете?
— Вие не бихте могъл да сторите нищо по-добро, освен да се оставите да ви отведа.
— И накъде ще ме водите?
— При херцога, който ще вземе решение относно вас.
— Много любезно и мило! Ами ако не се подчиня?
— Тогава ще си носите последствията.
— Ще ги нося.
С един бърз скок той се стрелна покрай Макс и през вратата навън. Докторът можеше да го хване, наистина, ала не го стори заради принцесата. Освен това смяташе, че графът ще бъде заловен. Военният конвой навярно отдавна беше стигнал при палата на принцесата, така че графът щеше да налети право в ръцете на войниците. Та ето как той се задоволи само бързо да последва беглеца.
Само че Макс се бе излъгал в сметките си. Войниците бяха изгубили от очи летящата карета и им бе необходимо доста време, докато открият отново дирята й. Когато Макс излезе от арката на портата, успя тъкмо да види как препускащият екипаж зави зад първия ъгъл на улицата. Далеч долу съгледа тичащите насам войници. Те бяха немалко стъписани, дето са пристигнали твърде късно, ала Макс не можеше да ги вини, когато узна причината.
След като унтерофицерът бе свършил с доклада си, докторът заповяда:
— Бързо след каретата! Повикайте всички стражи! Сто талера на този, който залови графа! И после ми докладвайте в моето жилище!