Войниците се отдалечиха бързешком, а Макс се отправи обратно към принцесата, за да й даде необходимите разяснения. Та нали повечето събития й бяха неизвестни.
— Настанете се, моля! — започна тя.
— Подчинявам се.
— Вашето име е доктор Макс Брандауер?
— Да.
— Негово сиятелство, херцогът, често се отбива при вашето семейство?
— Щастлив съм да мога да го потвърдя.
— Понастоящем вие действате много вероятно по негово нареждане?
— Така е. Нека Ваше височество ми позволи едно кратко изложение на нещата. Вярно, войските на Зюдерланд вече са настъпили срещу нас, но аз знам, че мога да ви говоря с доверие.
— Можете. Аз няма да напусна Норланд, преди този гибелен раздор да се е изгладил.
— Аз бях в положение да дочуя последната част от разговора ви с графа и не мога да не изразя възхищението си от благородните принципи, изразени във вашите слова. Но нека ви осведомя.
Той започна изложението на машинациите, чиято жертва бе трябвало да стане тя. Премълча, наистина, едно-друго, ала тя все пак получи една жива представа за онова, което искаше да знае.
— Благодаря ви — рече, когато той свърши. — Без да го желаете, вие ми позволихте да хвърля един поглед в сърцето ви, което бие вярно за правдивото дело на херцога. Позволете ми да отвърна на дълбокото уважение, изразено от вас преди малко, и ми дайте приятната надежда, че днес не ви виждам при себе си за последен път.
Една лека руменина плъзна при последните думи по страните й, а ръката, която му подаде, се задържа миг по-дълго от необходимото в неговата десница. При това докосване го проряза едно още никога неизпитвано блаженство, поиска му се да се хвърли в нозете й и да й признае, че всеки удар на сърцето му й принадлежи, ала той потисна клокочещите чувства и отвърна:
— Ако Нейно височество ме освободи със заповедта да се явя отново при нея, ще се подчиня с удоволствие.
— Посещавайте ме толкова често, колкото ви се струва необходимо или приятно! По всяко време сте добре дошъл. Аз ви благодаря, че ме избавихте от присъствието на този човек. Сбогом за днес!
Макс се отправи към къщи, за да отдъхне няколко часа от напреженията през нощта. Беше спал може би три часа, когато бе събуден от чукане. На неговото „Влез!“ вратата се отвори и Томас Шуберт, главният калфа, пробута през прага дългата си фигура.
— Хер доктор един хер желае да говори с вас.
— Кой е той?
— Никога не съм го виждал.
— Нека има миг търпение, идвам веднага.
— Слушам, хер доктор!
Макс навлече набързо дрехите си и после слезе долу. Разпозна посетителя веднага. Беше новият директор на психиатрията, който току-що бе пристигнал и бе счел за най-доброто да се отбие първо при Брандауер.
След като поздрави, Макс, забелязал притеснението на другия, поде:
— Хер директор, отгатвам причината на вашето идване. Разкажете ми, моля, как се случи произшествието!
Директорът започна своя доклад. Личеше си колко трудно му се удава това. Когато свърши, докторът рече:
— Хер директор, сега нямаме време да се впускаме в по-големи подробности. Нека ги отложим за един изчерпателен доклад утре при Негово сиятелство или при мен!
— Ще го сторя. Но се опасявам, че заради това, станало не по наша вина, събитие Негово сиятелство, а вие, хер доктор, ще ни…
— Успокойте се — прекъсна го Макс. — Аз съм убеден, че вие сте изпълнил дълга си. Доверието във вас и вашия колега си остава непоклатимо.
— Благодаря ви, хер доктор — отвърна другият, поуспокоен донякъде. — Мислите ли, че има изгледи беглецът да бъде отново арестуван?
— Имам всички надежди… Ето, още сега ще го узнаем.
Беше влязъл Томас и редом с него унтерофицерът на отделението, което Макс беше изпратил да преследва графа.
— Е? Заловихте ли графа?
Заговореният поздрави по военному.
— На заповедите ви, хер доктор, не за съжаление.
При това направи такава покрусена физиономия, че Макс бе принуден да се засмее. Можеше да се предположи, че човекът тъжеше по-малко за изплъзването на преследвания, отколкото за безнадеждността да спечели обещаните сто талера. А пък Томас не можа да се въздържа да не отбележи:
— И казва ти тук още опесникът „На заповедите ви“! На заповедите щеше да е, ако го бяха пипнали и домъкнали насам. Ама няма си народът ни дарпата и ловкостта, ни нозе и крака. На мен оня нивга нямаше да офейка.
Макс естествено бе също недоволен от резултата, ала отдаваше част от вината и на самия, себе си. Ако беше арестувал графа веднага, наместо първо да приказва с него, то изплъзването щеше да му е невъзможно. Въпреки това хранеше убеждението, че в крайна сметка все пак ще го залови. Обърна се към унтерофицера: