— Да даде Бог! — повтори Макс.
— Да даде Бог! — пожела принцесата, при което очите й се напълниха със сълзи на болка и вълнение.
Вечерта на същия ден доктор Брандауер се отправи в палата на граф Хоенег главно за да потърси сред книжата на беглеца доказателство за вина на неговия син. В резултат излязоха, наистина, на бял свят няколко тежко обвиняващи бащата документа, ала не се намери и една-единствена отправна точка, която да покаже доколко синът бе участвал в съзаклятието. Почти се създаваше впечатление, като че Хоенег преднамерено го е държал извън играта — било, че в случай на разкритие искаше да го предпази, било, че заради известното лекомислие на „Лудия граф“ не бе препоръчително да го направи довереник на такива опасни тайни.
В замяна Макс направи едно друго откритие, което го изпълни с голямо задоволство. Сред книжата на графа се намираше оригиналът на един таен пакт, който князът на Зюдерланд преди ред години бе искал да сключи с една чуждестранна сила. Този документ по мистериозен начин бе изчезнал от писалището на неговия секретар по разни тайни въпроси, някой си барон фон Голвиц. Около аферата се бе вдигнал много шум и дори в Норланд се бе заговорило за нея. От пакта не излезе нищо, а баронът, който не можа да се очисти от подозрението за злоупотреба, изпадна пред Двора в немилост. И ето че сега из един път фаталният документ се появи измежду книжата на граф Хоенег. Но което правеше работата още по-значителна, бе обстоятелството, че към документа бе прикрепен един лист, на който бе отбелязано не само името на истинския крадец, но вписана и сумата, която този бе получил от графа за открадването му. Секретарят на княза на Зюдерланд следователно беше невинен и Макс с удоволствие си представи радостта, която щеше да създаде у фамилията на пострадалия с разкритието на истинското положение на нещата.
Той не подозираше колко важна роля щеше да изиграе в бъдеще този отново намерен, привидно малоценен в момента документ…
21. Булата падат
Беше през следващата нощ. Един от малкото проходи, прорязващи напреко планината и способстващи връзката между Норланд и Зюдерланд, дотолкова се стесняваше над градчето Валденбург от пристъпващите близо един към друг ридове, че в буквалния смисъл на думата можеше да бъде считан за теснина.
Пътят, който образуваше, се изкачваше стръмно и в многобройни завои нагоре, за да се спусне също така стръмно от другата страна на планината. Дългата повече от два часа теснина представляваше такъв естествен отбранителен пункт, че в случай на война между двете страни всяка трябваше да се стреми първа да го завладее.
Кръглият диск на луната току-що бе изплувал над планинския хребет. Сребърната светлина на земната спътница освети една войнствена сцена. На най-високата точка, превала в прохода, горяха няколко огъня, край които бяха налягали и насядали хора. Те не носеха униформи, а носията на бедния планинец, ала затъкнатите в коланите им ножове и късите планински карабини, които държаха в ръце или бяха положили до себе си, издаваха, че не са се събрали с миролюбива цел.
На лунното сияние и отблясъците на огньовете можеха да се различат няколко грамадни засеки, които хората бяха сътворили чрез повалянето на могъщи смърчове и ели от високо устремилите се нагоре страни на похода, които сега така лежаха едни през други, че образуваха препятствия, отстраними само с цената на големи усилия. Търкулнатите помежду огромни каменни блокове придаваха повишена здравина на тези „бентове“.
Край един от огньовете седеше съдържателят на валденбургската „Горна пивница“. Мъжете до него се държаха толкова спокойно, че тази група рязко се открояваше от другите, разположени по-нататък, които разговаряха шумно и оживено. Нейната мълчаливост си имаше своята основателна причина — странично от огъня лежеше именно върху уханна постеля от сено и грижливо загърната с плащ една женска фигура, чийто сън хората не искаха да смутят с шумни приказки. Това беше Лилга.
— Знаеш ли го със сигурност? — прошепна един съсед към съдържателя. — Човек не може да го повярва.
— От самата нея научих, че зюдерландците ще довтасат още тая нощ, а тя е осведомена за всичко.
— Ама какъв повод пък може да има за война?
— За тая работа трябва да питаш височайшите господа — те правят войната и мира. Ние няма какво друго да правим, освен да си плащаме данъка.
— Но достатъчно силни ли сме да възпрем цяла една армия?
— Бунак! Кой може да ти мине през такава засека? А ние имаме пет. Впрочем ние ще получим оръдия.